автор: riiva

- Ще струва скъпо и не бива да се надявате на резултати нито в краткосрочен, нито в дългосрочен план. Всъщност … - притворените клепачи леко се повдигнаха и хладните сиви очи срещнаха моите за пръв път от началото на тази среща. - … професионалното ми мнение е, че за Вас ще бъде по-добре да се откажете.
Жената, която търсим, към днешна дата би трябвало да е около осемдесетгодишна. Времевият интервал е достатъчен за да се изгубят дирите на човек, особено пък на жена, приела фамилията на съпруга си в случай на брак. А и как да Ви го кажа по-деликатно …
Посоката, в която тръгна разговора, бе далеч от онова, което очаквах, когато за пръв път позвъних на телефона, изписан с дребни букви в обявата. Точно под гръмкото заглавие „Детективска агенция Сити Гард”. А и той не изглеждаше деликатен.
- … няма гаранция, че тя ще бъде в добро физическо и … , да си го кажем направо, психическо здраве за да осъществи контакт с Вас. Господин Пантев, след всичко, което Ви казах, държите ли да започнем търсенето?
Не отговорих веднага, извадих цигара от пакета във вътрешния джоб. Той кимна в отговор на питащия ми поглед. Щракнах запалката и бавно издишах струйката дим, ноздрите ми се изпълниха с пиперливия остър мирис на тютюн. Наблюдавах разсеяно бягството на димния пръстен през отворения прозорец. Прораслото до самия прозорец дърво тихо помръдна с лекия повей на пролетния ветрец. Шепотът на младите листа раздвижи отразените в сумрачния хлад слънчеви зайчета. Гледах дългите им подскоци през сивата пелена от димящата цигара.
- Господин Пантев?
Сред клоните кацна двойка пъстропери птички. Ухажваха се. Скоро ще построят гнездо и ще си имат пиленца. Случваше се пиленца да падат от гнездата, а угрижените им родители напразно да се щурат около тях. Накрая ги изоставяха. Тъжно е, но птичата любов е такава – рационална и егоистична. Аз бях „паднало пиленце”. Никога непотърсен, никога желан. Горчивият вкус на дните и нощите ми в сиропиталището и до днес лепне по небцето ми. Помнех ароматът на надежда от дългите неделни следобеди, когато строени в редица, посрещахме кандидатите за родители. И миризмата на готвено в памученобялата брада на Дядо Мраз. Помнех мълчанието, отнело сладката невинност на крехкото ми детство. Не спирах да питам. Защо? Защо ме бе оставила в Дома? Защо не ме потърси? Чаках я. Лягах с мечтата да се върне за мене, ставах с надеждата да ме отведе, да излекува гладната празнина в детското ми сърчице. Опитвах, о, как опитвах да запълня тази ненаситна празнина с лицата на хората, които идваха тук, на пазара за детски души - идваха като самотници, а си тръгваха родители, стиснали здраво ръчичката на къдрокосо ангелче. Събирах лицата им, както други събираха топчета, виках ги през дългите нощи. Рисувах усмивки върху каменните им черти и пълнех устните им с думи на обич и прошка. Протягах ръцете им за да ме стоплят в прегръдка.
После разбрах. Никой не идва за мене. Каменните лица извръщаха поглед с погнуса, а тя ме бе забравила. Времето минаваше, постепенно събирах липсващите парчета от пъзела на моя живот. Там, където намереното не ми харесваше, променях го. Украсявах го така, че да пасне на илюзията, която създадох за Нея. Написах история, пълна с нежност и малко тъга - за наивната млада селянка, дошла в града да работи. Съгрешила от любов, а после не знаела какво да прави с плода на греха си. И бездруго срамът бил достатъчен – неомъжена, млада, сама в града и с дете на ръце. Но имаше по-лошо - аз се бях родил уродлив.
Вдигнах ръка и докоснах деформираната в месесто топче ушна мида на лявото ми ухо. Атрофирала способност за слухово възприятие на ухото, не подлежи на оперативна намеса. Така казали лекарите, когато съм се родил. Казали същото за ръката ми – на безименния пръст и кутрето ми липсваха две фаланги. Осъзнах грозотата си рано, но вече всички сълзи бяха изплакани, бях стар, научих се да живея с недъга си. Да можех да спра да преследвам илюзията за тъжната любов, довела ме на бял свят. Да можех да се отдам на собственото си семейство, което ме обичаше такъв, какъвто съм. Но не можех… Аз трябваше да зная, да се почувствам най – после цял.
- Намерете майка ми. Намерете я. Колкото и да струва.

***

Месеците растяха. Буйната пролет скоро преля в тежко жарко лято, което неусетно се претърколи в спокойна тиха есен. После дойде зимата и покри всичко с белоскрежен параван. Дните отлитаха и животът ми мудно потече в обичайното си русло. Спрях да подскачам уплашено при всяко телефонно позвъняване. Влачех се унило от работа вкъщи и от вкъщи на работа в очакване зимата да сбере дългите си поли и да отстъпи пред напиращото под сковалия лед чудо на сътворението. Винаги съм имал слабост към пролетта. Харесвах хищния стремеж на всяко стръкче да воюва за мястото си под слънцето. Посрещах с радост ятата от уморени пътници и цапах с гумените ботуши в локвите, станал отново малко момче. Като дете не ми беше позволено да играя в локвите. Възпитателките в сиропиталището трепереха да не се разболеем, това щеше да им докара допълнителни грижи. На преклонна възраст си наваксах с игрите и то как, изобщо не ми пукаше за хорското неодобрение.
Беше топла мартенска привечер, когато телефонът кротко иззвъня.
- Господин Юлиян Пантев търся?
Юлиян е името, което ми дали, когато съм се родил. Кръстили ме на месеца - юли. Моята майка не участвала в избора, дала ме за осиновяване веднага след раждането. Дължах името си на дежурния лекар.
- Да, слушам Ви.
- Надявам се, че не е прекалено късно, исках веднага да Ви съобщя. Открихме майка Ви. Казва се Кристалина Хаджийска. Имам и телефон. Има ли на какво да запишете?
Надрасках адреса с трепереща ръка. Чух гласа си странно далечен да благодари за добре свършената работа. Той говореше и говореше – детайли, физически белези, важни моменти от живота на една непозната. Бях я търсил толкова дълго. Стоях в студеното антре, притиснал телефона към ухото си, и слушах за един живот, изживян пълноценно и щастливо - без мен, без нуждата да знае за мен …
- Господин Пантев, добре ли сте?
- Да … аз, просто …
Аз просто не бях мислил какво ще правя оттук нататък. Мислите ми, плановете ми, надеждите ми стигаха дотук, до момента, в който откриех майка си. Знаех, че трябва да се радвам, но се усещах – дълбоко, вътре в себе си - някак … празен. Сякаш с годините бях изчерпал всичко, което тази мечта можеше да ми даде. От нея бе останало само очакването - самодостатъчно, подхранвано единствено от собствената си невъзможна същност. Можех да протегна ръка и да сграбча миналото, което неуловимо ми се изплъзваше през целия ми живот. Или да хвърля надрасканото листче и да забравя, че се е случило.
Календарът безстрастно отброяваше ден след ден, изпълнени с дълбоко объркване и мрачни колебания, следвани от внезапна нетрайна решимост. Измина месец и половина от обаждането на човека от агенцията преди да взема решение. Обадих се на получения телефон и се представих като журналист от авторитетен столичен ежедневник. Предложих да напиша статия за нея и тя не се усъмни, бе работила дълги години като общественик и публицист, това бе признание за заслугите й. Покани ме в дома си през идващата седмица. Гласът на майка ми беше дълбок и плътен. Слушах го като упоен, този глас ме следваше през следващите дни. Където и да отидех, каквото и да правех, притворех ли очи, можех да я видя. Такава каквато си я представях през годините – млада и хубава, тихо напява приспивна песен над детското ми креватче.
Преди срещата седях с часове на пейката пред старата кооперация. Това бе домът, в който майка ми бе прекарала четиридесет години от живота си. Пролетният ветрец рошеше младите кичестозелени корони на дърветата, а птиците в клоните чуруликаха в импровизирано състезание по надпяване. Бях сляп и глух за пулсиращия ритъм около мен. Останах там, на червената пейка, докато не почувствах напрежението в корема си като опъната до скъсване нишка надежда. Катерех бавно стъпалата на сумрачното стълбище, а миризмата на мухъл изпълни ноздрите ми и полепна по дрехите ми. Погалих с пръсти табелката с имената им – сем. Хаджийски Стоил и Кристалина, Анета и Борис. Знаех, че бащата е починал, но сега имах майка, а непознатите брат и сестра щяха да бъдат и мое семейство.
Вратата се отвори на третото позвъняване. Дребна старица с побеляла коса стоеше на прага. От смешната старомодна прическа ми стана някак мило и жално. Получих покана да вляза и свенливо се настаних в хола й. Щяла да направи кафенце. Не исках да пия, а да я гледам, да запомня всяка черта, всяка бръчка, всеки щрих от личността й. Сякаш не вярвах, че ще се върне и бързах да я попия в себе си.
Майка ми влезе понесла внимателно отрупан с чаши и сладкиши поднос. Красива беше, дори и на нейните осемдесет години, личеше си, че е била хубавица. Наблюдавах като омагьосан танцът на елегантните ръце докато редеше нащърбения порцеланов сервиз на масата.
- Ти все ме гледаш, по-стара ли съм отколкото ме мислеше? – усмихна се тя.
- Съвсем не. – гласът едва излезе през свитото ми гърло. – не годините правят човека. Просто сте много хубава.
- На „ти” ми говори, моето момче. Стара съм вече, мога да ти бъда майка. А годините ми са много, децата ми побеляха и внуци чакат.Ще ми бъде приятно да ти покажа снимките им.
Не й казах, че за мен щеше да е по – приятно. Копнеех да слушам, да ми разкаже за всичко, да запълня годините на самота с нейните спомени.
- Това тук са снимките на дъщеря ми Анета. Тя е по-голямата.
Майка ми подаде обемиста кутия – животът на сестра ми. Някои - чернобели и прокъсани, други, по-нови – весели, лъскави, цветни. Била красиво бебе, а после станала красиво момиченце. Завършила елитно училище тук в София, а после се омъжила за французин и добре, че бил Стоил да помогне, че да й позволят да емигрира. Била писателка, сега професор по модерно изкуство и литература. Спечелила конкурси и грамоти – „Виж, момчето ми, на онази стена са подредени всичките”. Гледах към стената с плътно подредени в тежки дървени рамки похвали и отличия. Името на Анета се четеше прилежно изписано на всяка от тях. Внучката усилено се готвела за национално състезание, била състезателка по художествена гимнастика. Пак там, във Франция.
В скута ми се появи друга кутия – спомените на брат ми Борис. И той бил красиво дете. Ученолюбив, послушен, талантлив, само радости имали с него. Никога не им направил проблем. Завършил МИО в Икономическия и баща му уредил да го пратят дипломат във Швеция. Устроил се там, взел гражданство, престижна работа имал. Правнук чакала от него.
Добри деца били, пари й пращали редовно, грижели се. Макар, че и нейната пенсия не била малка. Все пак цял живот по отговорни постове била. Книги написала няколко. Дъщерята Анета от нея взела таланта. Стоил ли? Стоил бил любовта на живота й, никога не обикнала друг мъж. Много се грижел той за тях, безспирно работел за да имат повече от другите. Апартамент и кола без да чакат, нейните книги да минат партийната цензура за да ги издадат, децата да емигрират в чужбина. „Виж и тези снимки. Те са ни от почивките”. Красива двойка били те със Стоил, всички им се възхищавали като ги видели заедно. В почивните дни обличали хубави дрехи и тръгвали на разходка, мъжете въздишали по нея, а жените – по него.
Гледах русокосите ангелчета на бебешките снимки, снимките от рождените дни с щастливите усмивки пред купчината играчки и голямата торта, пясъчните замъци и гордите строители, заснети на морския бряг с бронзов тен и изрусели от слънцето къдрици. Аз нямах снимки от рождени дни, нито торта и подаръци. Даваха книга с приказки за малките или с разкази за големите. Морето видях за пръв път на осемнадесет, когато напуснах Дома завинаги. Почувствах се тежък и уморен, стисках в сакатата си ръка старите снимки с грейналите лица на моите близки, а пред очите ми като отприщена река прииждаха грозните спомени на моето детство. Чуждият и моят живот се сляха в едно –бистрата буйна река на тяхното детство, младост и зрялост течеше горда и права до мътната вадичка на моя живот, която криволичеше като змийче около едрите остри камъни по пътя си . Солена влага защипа под клепачите ми.
- Имате ли и други деца? – положих усилия да прикрия треперенето в гласа си. Галеше снимките и не забеляза вълнението ми.
- Не, нямам. – каза го с категоричност, която ме зашлеви.
- Искали ли сте да имате? Например, още едно малко момченце? – вече почти шепнех.
- Не, скъпи, не. Винаги съм искала само две деца – момче и момиче. И ги имам. Това са най – чудесните деца, които можех да желая. – тя ми се усмихваше мило. Усмивката правеше лицето на майка ми по-красиво – благородните скули подчертаваха нежната брадичка. Здравите равни зъби белееха в устата й въпреки напредналата й възраст. Без съмнение, заплатени от нейните „чудесни” деца.
- Погледни тук. Това сме аз и Стоил в деня на нашата сватба. Не сме ли много хубави?
Погледнах, дори не беше черно – бяла, а от онези кафявите, със мирис на отдавна отминал миг.
- Кога се оженихте? – в гърдите ми болеше и всяка дума изискваше усилие.
- О, отдавна беше, много години минаха. Петдесет и девет, ако не ме лъже паметта.
Едва не изпуснах кутията със снимките, подозрението заблъска в пулсиращите ми слепоочия.
- Помните ли датата?
- Разбира се, 14 януари. Беше зимата на 1953 – а.
Ушите ми заглъхнаха, дочувах бъбренето й на границата на потресеното ми съзнание. Аз съм роден на 25 юли 1954 г. Бях законно дете, родено в семейство от двама родители!
- Лежали ли сте в болницата в Радомир в периода юни – юли 1954 – а?
- Странно е, че питаш… Да, спомням си, че имах някакъв женски проблем. Нещо незначително беше, дори не помня какво. – продължаваше да се усмихва. Потърсих в очите й, беше искрена. Това беше страшното.
Пригади ми се - аз бях … само „женски проблем” … „незначителен”. Чувах бързите удари на сърцето в ушите си, ритмично капеща в кухнята вода от незатворения кран, а после тихият грохот от падналите кули на прошката и обичта ми. Очите ми смъдяха от срамните сълзи и мигах често, за да не види слабостта ми. За втори път губех майка, днес умираше наивната млада селянка. Умираше тъй както се бе родила – самотна и тъжна в черния мрак на душата ми. Моята майка – плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, ме бе износила, родила, а после подарила с лекотата, с която се дава куче.
Гледах със премрежени от сълзите очи уродливия си образ в стъклото на бюфета – несъразмерното лице, липсващото ми ухо, сакатата ръка. Виждах я и нея, седнала до мен, с прибраната коса и чистите си старомодни дрехи. О, как ми се прииска да изтрия лицемерната усмивка от лицето й, да дращя с нокти по кроткото й самодоволство, докато от нея не остане мокра рана. Не беше нужно да я питам. Не беше нужно да й казвам. Не бях й нужен – погребала ме беше жив под пластовете на забравата. Усетих, че се задушавам от миризмата й на нафталин и смърт. Нямах място тук, сред консервираното чуждо щастие. Излязох през вратата без да се обърна.
Навън животът продължаваше пъстроцветен и младолик. Жесток, брутален, ПРЕКРАСЕН живот, от който не исках нищо и който не ми дължеше нищо. Поех дълбоко въздух. Бях свободен.

***

Тревожното писукане идваше от ляво. Трудно беше да различа щъкащото кълбенце под сумрачните сенки на дърветата. Навлязох дълбоко в рехавата горичка до кооперацията и тогава го видях. Малко птиче, покрито с бебешка кафява перушина. Вдигнах глава към клоните, преплетени високо горе. Нямаше гнезда. Горкичкото, дълго беше скитало саминко. Опитите да го хвана продължиха доста време, подплашено от чуждото присъствие, то подхвърчаше ниско над земята с неукрепналите си криле. Взех го в грубите си длани и леко го прихлупих със сакатата ръка. Щеше да му бъде добре в шепите ми. Имаше и хубава малка наблюдателница там, където чуканчето на безименния и кутрето не се срещаше с пръстите на другата ми ръка. Птичето показа рошавата си главичка през дупката, изписука подканящо и широко раззина жълтата си човчица.