автор: riiva

- Защо си тъжна?
Моят петгодишен син ме гледа с любопитни очи. Въпросително сбърченото челце изисква отговор.

- А ти? Ти тъжен ли си? – опитвам се да избегна отговора.

В неговия малък свят тъгата има имена. И граници.

- Сега не. Но вчера бях. – замислено отговаря той.
- Защо беше тъжен вчера? – питам аз.
- Ами, защото ти каза, че ще ми купиш онова самолетче дето може да лети в кръг и прави ей така – той имитира пикиращо движение с ръчичка и от устата му излиза пронизително „Пиуууу” - Като каца, прави така. Но не ми го купи, а аз бях послушен.
- А пък преди вчера обеща да ритаме топка – продължава той. – обаче закъсня и баба ме сложи да спя.

Лесно е да прогониш тъгата, ако тя не крие лицето си. "Защо си тъжна?" Моята тъга няма име. Мога да я нарека „лачената чанта, която видях днес в мола” или „онази екскурзия до Италия, която си обещах някой ден, когато имам време … и пари … и детегледачка за малкия”. Мога, но тъгата е тук. Не си тръгва. Както скрит на тъмно дървояд дълбае пътечки в паркета на душата ми. Тя е отровна плетеница, която ме покрива цяла и ме прави мудна и тежка. Имах ли работа онзи ден или просто не исках да бъда щастлива? Нещастието не изисква усилия. То е непретенциозен наемател, който взема ключа и забравя да си тръгне. Не го виждаш, разминавате се на входната врата. Но откриваш следите му из целия апартамент - захвърлени в ъгъла мръсни изтъркани от употреба страхове, забравен пълен догоре пепелник от токсични емоции. А щастието? То е избор, който отдавна се страхувам да направя. Посока, в която никога не съм имала смелост да тръгна.

Синът ми си играе. Забравил е за мен и тъгата ми.

- Знам защо си тъжна! - Очичките му светят. Доволен е от себе си.
- Тъжна си, защото си нямаме татко. – Изстрелва той.

Този изстрел чакам от години. Но не съм готова, не още. Макар да съм репетирала отговора. Водили сме този разговор в съзнанието ми стотици пъти. В безброй вариации – отговор – истина, отговор – лъжа, отговор - премълчаване. Странно, че не помня нито дума от тези сценарии. Усещам главата си сякаш пълна с памук, а страхът блъска в ушите ми със всеки тласък на учестения ми пулс. Стоя пред него и мисля. Мисля настойчиво, напрегнато, както никога досега. Но отговорът не идва. Чувствам как ръцете ми се изпотяват.

- Ние имаме татко. – Гласът ми е напрегнат. Полагам усилия да се овладея. – Просто не е с нас.
- А защо не го познавам? Ако имах татко, щях да съм го виждал, нали? – не се отказва той.
- Кой ти каза така? – Питам, но всъщност не искам да знам кой е разрушил крехкия ни оазис от измамна сигурност. Гневна съм. Не е дошло времето за тази истина.
- Децата от детската градинка. Все ме питат кой е моя татко и защо не идва той да ме взема.

Мълча. Гледам детето си. Красиво е като приказка. Плътните къдрици обрамчват съвършеното му личице. Изправил се е и подтичва в кръг със самолетчето, "дето вече не го обичам, а пък то е счупено". Обожавам очите му. С тях ме гледа някой, когото познавам отдавна, отвъд времето и реалността. Помня този поглед от деня, в който сложиха на гърдите ми моя току що роден син и с трепереща ръка погалих посиняло му от рев личице.

- Кажи, мамо, защо татко не е с нас? – Не съм го чула, пита ме настойчиво. Сякаш е чакал дълго да отговоря.

Вихрушката в главата ми се завърта отново. Отварям уста. Възнамерявам да лъжа. Да изпратя „непознатия” татко в командировка, в друга държава, в болница, в гробищата, където и да е… но да оправдая жестоката липса. Отчаяно искам да прерисувам картината на неговия кратък петгодишен живот. Да мацна благородство тук, саможертва там. Да създам съвършеният спомен за несъвършения баща.

- Би искал, но не е готов да бъде татко. – Изненадана съм. Този отговор не беше в плановете ми.
- Как се става готов? Да бъдеш татко? – Пита той. Личицето му е като удивена запетайка.

Как се става? Добър въпрос. Дали като отдаваш семето си на любимата жена, доброволно и осъзнато – още в началото, когато платното е чисто и бяло? Или в дългите нощи, когато вгледан в своя наследник, разбираш, че те е впримчил в чудовищна въртележка от смяна на памперси и хранене под час? А може би никога. Както при нас. Ние сме черновата в живота на нашия татко. Забравил е за непотребната драсканица, захвърлена в ъгъла. Ще нарисува други картини, по-хубави, по-живи, по-истински от самия живот. Ще бъде готов, някой ден. Но не за нас.

- Миличък, помниш ли Роско? – Сърцето ми се свива, но трябва да вкарам кучето в играта.
- Да, Роско е моето куче – Сянка на болка минава през лицето му. – Ама той сега не е мое куче.

Кимам. - А помниш ли защо го дадохме на семейството на Гошето?

Той смръщва веждички и се втренчва пред себе си сякаш чете от разтворена там невидима книга. Старае се да повтори повече от разговора ни тогава.

- Защото ти каза, че не се грижа добре за него и той не е щастлив … И, че съм малък за да разбера от … отго … ъъъ онова, че е важно да се грижа добре за него. Защото и той е малък, а не може да говори … И че ако е гладен и жаден и не може да каже, а аз не му дам, ще се разболее … А Гошето ще се грижи за него, докато порасна и си го вземем. Ама аз мога да ходя да си го виждам, когато поискам.

Той млъква изтощен от усилието. Нежно погалвам бузката му. Толкова се гордея с него.

- Същото е и с татковците. На някои им е нужно време да пораснат за да могат да се грижат за децата си. Не физически, както растат децата, а тук …, и тук … - слагам ръката върху сърцето му, а после и върху гладкото челце - Ако останат при тях преди да са готови, няма да се грижат добре и децата ще са нещастни. Разбираш ли?

Колебливо кимване отговаря на въпроса ми. Мълчанието се проточва - ако притворя очи, почти мога да видя - като разлян от буркана мед. Мислено протягам пръст да спра сладката лепкава струйка по пътя й към свободата. Тишината драска по кожата ми и болезнено отеква в ушите ми със всеки звук. Искам да прегърна момченцето си, да сложа главата му на гърдите си, да кажа, че всичко ще бъде наред, пръстчето е целунато и скоро ще спре да боли. Но тази болка няма да мине, нали? Нея не мога да целуна като пръстчето.

- Мамо? Той не ме иска, нали? – Изглежда самотен и уплашен. – Аз ходя понякога при Роско, а той не живее при мен. Моят татко никога не идва да ме види. Той сигурно не ме обича?

Пареща вълна се надига към гърлото ми и щипе зениците ми. Бих дала половината от себе си за да не видя тази мъка в очите на детето си. Никога. Задъхвам се, сега съм пълна с безсилна омраза. Омраза към бащата, неспособен да обича, един остарял карикатурен Питър Пан, копнеещ никога да не порасне, завинаги да остане малко момче. Виждам сянката му, плътна и отровна, да наднича иззад дървеното детско конче. Родена е в тъгата ми. Гневът не ражда сенки, рожбите му са демони. А на омразата – чудовища. Атаките им са яростни, разкъсващи душата и подлудяващи съзнанието, но краткотрайни. Сенките? … Те се хранят със сълзи. Стоят като просяци, протегнали канчетата си. Чакат, искат, настояват да вземат всяка капчица тъга, която можеш да дадеш. А аз съм дала много. Плача тихо. Вътре в мен, за да не разбере никой. Плача за неполучения поздрав за рождения ден. И за празното място на представлението в детската градина. И за гордо вирната брадичка на сина ми, защото съм единствената майка, която рита футбол с другите татковци.

Вземам в дланите си лицето на детето ми. Вглеждам се внимателно, гледам го както никога не съм го виждала досега. Толкова прилича на баща си, съвършено малко копие. Ден след ден ще търся в чертите му тревожния спомен за Другия. Онзи, който няма да се върне в живота ни. Знам какво трябва да направя. Аз съм майка и тези призраци са мои. Момчето ми ще има свои сенки, които да късат душата му парче по парче. Някога, когато порасне. Но тази няма да е от тях.

- Не е вярно. Обича те много. Ти си негово дете, а всички майки и татковци обичат децата си. – Целувам го по кръглата бузка.

– Сигурна съм, че иска да дойде, но го е страх да не си го забравил. Или да не го искаш вече.

Е, това е. Сега ще се моля да съм била убедителна. Детето ме гледа подозрително.

- Може ли да обичаш някой, ако не го познаваш? И не си го виждал. Ама съвсем никога?
- Разбира се, че може. Ти нали знаеш колко много те обичам? – Той кима.
- Колко? – Питам аз. Синът ми прави пълен кръг с ръчички и тържествено декларира:
- От земята до небето.
- Ами ти беше 9 месеца в коремчето на мама – помниш, нали? Разказвала съм ти … Когато беше бебенце. – Ами аз тогава не те бях виждала и не те познавах още, но много те обичах. Татко също те обичаше. Освен това той те познава. Ние сме живели с него, но ти не помниш, защото беше много, много малък.

Господи, това е най-трудното нещо, което съм правила в живота си. А и още не е свършило, той не изглежда никак убеден. Върти палците ми в ръчичките си. Познавам този негов навик. Знам, че се е потопил изцяло в своя вътрешен свят. Замислен е за нещо важно. Търпеливо чакам, свикнала съм. Понякога минават часове, понякога разбирам за какво е мислил. Друг път – не.

- Мамо, аз измислих. – внезапно нарушава тишината той. – Ти не бъди тъжна! Вече съм голям и аз ще се грижа за тебе. А ако татко не дойде да ни вземе, ще си намерим нов татко.

„Проблемът” е решен. Той делово потупва рамото ми и забързано отпрашва по свои лични си дела. Искам да извикам след него, да му кажа да спре. Искам да го гушна и попия от спокойната му увереност. Но не казвам нищо, гледам след него, докато се скрие от погледа ми. В главата ми се блъскат думи. Чула съм ги някъде, не помня. „Да бъдеш майка означава,да позволиш на сърцето си завинаги да се разхожда извън тялото ти!”. Моето дете. Детето, което ще стане мъж, някой ден ще си тръгне от мен. А с него ще тръгне и сърцето ми.

Тъгата ми има име. И граници.