автор: anonimapokrifoff

Тя дойде в България в първите години след рухването на Берлинската стена. Вятърът на промяната разлистваше надежди за абсолютна свобода и всеобщо благоденствие. Родният Гданск й стана тесен, Полша – също. Мечтаеше за екзотични страни, мургави буйни мъже с преливащ портфейл и бърза кола, за студено френско шампанско, интимно споделено на лунна светлина.
Беше кръстена Дора заради прищявка на баща си – преди да срещне майка й, прекарал незабравима почивка на „Златни пясъци”. Там бил сразен от страстна любов по българката Дора, която му разбила сърцето. Жена му късно научила този факт – иначе, кълняла се в Бога, никога нямало да допусне дъщеря й да носи това име.
Дали Дора беше наследила с гените си и копнежа на иначе неромантичния си родител по балканската държава, или скуката я беше направила лекомислена, но веднага прие поканата на Владек да тръгне с него и Беата за България. Набързо сформираха балетно трио – бяха двадесетгодишни и острият глад за увенчан от вулканични емоции живот отдавна беше помел бента на иначе патриархалното им възпитание.
Владек имаше разкошни дълги руси къдрици, изящно слабо тяло и красиви стъпала с поддържани нокти, лакирани в дискретно бледорозово. През лятото бил в малък български крайморски град, срещнал мургавия млад инженер Мишо и магията между тях се случила. Полякът останал толкова, колкото му позволили дълго спестяваните пари – за любимия харчел с щедра ръка, побъркан от щастие. Мишо го завел на сватбата на свой приятел и Владек се оказал заобиколен от тъмни шумни хора, които говорели на непознат език. Танците им били горещи и екзотични, но балетистът бързо ги схванал и дори тресял дупе по-изкусително от девойките, а те го сочели с пръст и се смеели, закривайки с ръце едрите си бели зъби. Мъжете му подвиквали нещо, което той не разбирал, но смътно и с неудоволствие се досещал за значението. Някъде призори сватбарите се разкрещели и настанал масов бой, много от тях извадили и ножове – после Мишо му обяснил, че се млатят двата рода, защото се оказало, че булката не е девствена.
Владек се върна в Полша и остана верен на избраника си цели 8 месеца, което не беше особено трудно, тъй като познатите му хомосексуалисти също предпочитаха да са пасивни. Пишеше писма на Мишо и му пращаше подаръци, но не можеше повече да чака лятото и да се задоволи само с няколко седмици любов, затова му хрумна да направят балетно трио с Беата и Дора и да си намерят работа в България.
Пристигнаха в градчето привечер. Беше пролет и уханието на море се смесваше с аромата на цъфнали люляци. Отидоха до първото чакащо такси, Владек подаде на шофьора листче с адреса на Мишо, онзи закима енергично в знак на съгласие, но не ги пусна в колата. Това се повтори с още двама и накрая поляците прозряха, че поклащането на главата нагоре-надолу май е българското „не”. Тогава ги заговори младеж, който на трудноразбираем полски им заяви, че ще ги закара, но срещу минимум 100 долара.
Кварталът на Мишо се оказа гето с кални улички и мръсни схлупени къщета. Таксито ги остави на адреса и отпраши. На вратата нямаше звънец и Владек похлопа, разлюлян от нетърпение. Излезе момиче в напреднала бременност, почти дете, изгледа ги с любопитство и се провикна: „Мишоу!”
Пролича, че Мишо не се радва на гостите. Не ги покани вкъщи, а ги изведе на улицата и обясни, че се е оженил. После повика съседа си, говори нещо с него, а на тях каза, че приятелят му ще ги закара в нощния клуб на Заро Борсука.
Ако поляците знаеха какво означава „борсук”, нямаше толкова да се гипсират от вида на потенциалния си работодател. Той беше нисък набит мъж на неопределена възраст с мрачно стиснати устни и смръщена гъста вежда над проницателни тъмни очички. На късия му врат тежеше импозантен златен ланец, в месестите му пръсти се впиваха грамадни пръстени. Успяха да се разберат, че тази вечер ще им позволи да покажат какво могат.
Дора ритмично виеше тяло под приглушената светлина като насън. После Борсука им каза, че ги наема, осигурява им квартира и заплата, но при едно условие – момичетата да танцуват голи. Съгласиха се бързо, защото нямаха друг избор.
Призори тримата се напиха в квартирата и плакаха – и заради изоставения Владек, и заради рухналите си надежди. Вечерта девойките се съблякоха пред публика за първи път, а повечето от посетителите също за първи път видяха стриптийз на живо.
Беата беше слаба брюнетка с малък плосък бюст, но на Дора Бог й бе дал от всичко. Клиентите впиваха хищни мръсни погледи в едрите й стегнати гърди, плъзгаха ги надолу по млечнобялата кожа и се спираха между бедрата й, където малко кичурче им доказваше, че тя е истинска блондинка. Малцина се осмеляваха да й посегнат, защото охраната ги изхвърляше навън като боклук.
Беата успя да завърти роман с някакъв албанец и замина с него за Италия, където, уверявал я той, по-добре щели да оценят контраста между сините й очи и черната й коса. Във Владек се влюби зрял турски бизнесмен и го взе със себе си. Така Дора остана сама – балетно трио „Гданск” беше вече минало.
Борсука я остави да работи, но я предупреди, че й забранява две неща: да се дрогира и да чука клиентите, ако не й го е наредил самият той. Оркестърът вече трябваше да представя само нея и музикантите смятаха, че „За вас ще танцува Дора” звучи селско, затова казваха „За Вас ще танцува пани Дора от Полша”. Така тя стана за всички Пани Дора.
След заминаването на Владек се почувства като Робинзон, изоставен от Петкан. Много скоро Борсука я взе под закрилата си, т.е. я вкара в леглото си.
Беше жарко лято, тя се прибираше вкъщи призори и не можеше да заспи. Сваляше обилния си грим, изкъпваше се и четеше или приказките на Шарл Перо, или любимия си роман от Сенкевич – тогава заспиваше и сънуваше, че е малката Нели, намерилила своя Стас. Събуждаше се късно следобед и отиваше на плажа – и без друго силното слънце не й понасяше: кожата й не почерняваше, а ставаше болезнено червена. Ако не беше морето, напомнящо й Гданск, сигурно отдавна би се върнала в тесния скучен дом на родителите си. Но то не беше като Балтийско – студено и плашещо, а южно и любвеобилно. Тя се отпускаше по гръб върху галещите му вълни и се носеше, носеше в безвремието. Така се беше оставила да я влачи неусетно и животът – в посока, която не тя, а той е решил. Срещаше свои сънародници, но никога не се осмели да заговори някого от тях. Слушаше ненаситно фриволните им летни разговори и се пренасяше в малката къща в околностите на Гданск, потъваше в добрите очи на баба си – потомка на разорен шляхтички род, но запазила аристократизма на маниерите си – и двете свиреха Шопен на четири ръце... После се опомняше, отиваше в дома на покровителя си, за да задоволи тлъстата му плът, след това в нощния клуб голото й тяло дишаше мръсния въздух, натежал от мъжка възбуда.
Борсука й се насити бързо. Много красавици бяха минали през кревата му – някои от тях бяха и умни като Пани Дора, но той не допусна никоя до сърцето си. Беше го обградил с непробиваемите стени на обидата още на младини. Тогава беше влюбен в едно момиче – отличничката на класа, която неочаквано за всички избра него, лошото момче. Беше войник, когато тя му каза, че е бременна. Родителите й настояваха да абортира, не го искаха за зет и тя ги послуша. Не просто уби детето му – разкъса сърцето на Борсука и му отне способността да обича.
Той беше бизнесмен и хладнокръвно оцени женските достойнства на Пани Дора. Продаваше я на платежоспособни мъже, като заплашително им заявяваше, че никой няма право да бие момичето му – горилите я придружаваха до адреса, а после я прибираха. Тя спестяваше пари и си мечтаеше как един ден ще започне друг живот. Казваше си, че всичко това не се случва с нея, че просто е заспала и сънува, а принцът скоро ще я открие, ще я целуне и тя ще се събуди.
Всяка година се прибираше в Гданск за месец и усещаше родното си място все по-чуждо. Владек се беше върнал, за пореден път изоставен заради жена. Беше напълнял и с вял поглед, не виждал бъдеще пред себе си. А за Беата никой нищо не знаеше.
Дора казваше на родителите си, че е управителка на заведение. И един ден това стана – тя вече не се събличаше, а мъжете я търсеха повече за компания и разговор, отколкото за секс. Младостта й отправяше ултиматуми, че си отива завинаги. Борсука напълни клуба със свежи рускини и украинки, Пани Дора ги надзираваше, в някои вечери свиреше на пианото любимите си Шопенови мазурки и с изискания си вид придаваше стил на това място, в което чалгата не бе допусната, както и цървулите, които смятаха, че са велики, ако имат в джоба си 100 кинта.
Борсука прехвърли 50-те и се обърна към Бога. Построи параклис и чешма, но му се струваше, че за изкупление на греховете му е нужен още един себап, както го наричат турците. И тогава се замисли за Пани Дора. Толкова години му беше вярна, красотата й вече увяхваше и беше време да й намери съпруг. Изпрати я в клиниката на известния пластичен хирург Хефестовски и тя се върна оттам със стройни бедра, вирнат пищен бюст и гладко нежно лице – жена, надарена с всичко, която може да превърне в разтопена восъчна пита сърцето на всеки мъж: ако той не знае коя е. В градчето имаше само един загубеняк, който щеше с удоволствие да налапа кукичката – съученикът му Евтим Албанския реотан.
Той живееше с брат си Прокопи и не му вървеше с жените – зарязваха го на втория месец. Не беше съвсем малоумен, просто стопляше бавно. А Прокопи не се интересуваше ни от жени, ни от мъже. Единствената му страст бяха пожарите, беше откачен пироман. Подпали три къщи на хора, които не харесваше, и лежа няколко години в затвора. Братята бяха неразделни, а след смъртта на майка си превърнаха огромния наследствен апартамент в ергенска кочина. Никой от тях не беше стъпвал в нощния клуб.
Борсука ги покани на вечеря и отиде в ресторанта, придружен от Пани Дора – представи я като своя позната. Ченето на Албанския реотан висна от изумление, щом я видя, а когато тя му даде телефона си, той заприлича на глупак, който си яде супата с вилица.
Преди да се осъзнае, Евтим се озова в гражданското с цъфтящата Пани Дора подръка. Не беше чул нищо от мрачните съвети на брат си, че не трябва да се жени за едно от курветата на Борсука. Беше щастлив и това му стигаше.
Заживяха тримата. Постепенно Прокопи се привърза към снаха си и дори започна да я харесва. Тя преобрази апартамента, смени повечето мебели и той заприлича на нормален дом. Не биваше да променя само една от стаите – тази на майка им.
Братята я бяха превърнали в нещо като прашасала семейна реликва – нищо не бяха пипнали след смъртта на родителката си. Пани Дора не понасяше мръсотията, имаше чувството, че през стените прониква и в другите помещения вонята на старост и тлен. Един ден, когато беше сама, влезе в забранената стая.
Изгуби се сред канапета, масички и табуретки, загърнати с покривки, плетени на една кука. Някога вероятно цветът им е бил екрю – като този, който в гладните години придобиваше захабеното й бяло бельо, накиснато в силен черен чай, - но сега сивееха мрачно от патината на времето. Грамадният бюфет беше препълнен с кристални сервизи и пъстри кафени чаши от костен порцелан, а върху него се мъдреха многобройни разностилни статуетки, оплюти от мухи. Портрети на майката, на бащата, на Евтим и Прокопи като деца я гледаха мътни от стените. Отдавна немитите прозорци бяха замрежени от паяжини.
Пани Дора пра, чисти и търка с мокра кърпа цял ден и освежи спомените на чуждия отминал живот. В бюфета откри красива сребърна кутия – когато я видя, изведнъж осъзна, че винаги е искала да има такава. Беше заключена и тя цял час търси ключа – откри го в малко портмоне от плат, извезано с мъниста. Отвори я – вътре имаше няколко снимки на мустакат мъж в униформа и пожълтял плик, адресиран до Прокопи. Остави ги в едно чекмедже, а кутията изми с паста за зъби – среброто засия с цялата си прелест.
Скандалът избухна след седмица. Беше ходила на пазар и когато се върна, мъжът й я посрещна разярен: „Ти ли си влизала в стаята на мама?” Пани Дора призна, разтреперена от страх – стори й се, че на Албанския реотан му никне синя брада, представи си как я хваща за косите и я повлича към мазето, където е убил и захвърлил бившите си съпруги. После я попита за сребърната кутия и тя, смесвайки български и полски, обясни със заекване, че я е взела, за да я почисти. „Какво имаше в нея” – изръмжа той, а тя с омекнали колене и тресящи се ръце му донесе снимките и писмото. Той погледна фотографиите и пребледня, разкъса плика, започна да чете, пусна листа и хвана главата си с две ръце.
После заразказва. Мустакатият бил приятел на баща му. Пожарникар, от десетилетие изпратен на вечна командировка да гаси небесните огньове. Той мразел Евтим – идвал у тях и когато баща му го няма, винаги го гонел от стаята и оставал с майка му. Тогава Албанския реотан бил малък и плачел с часове, защото се страхувал да е сам. След като се родил Прокопи, онзи редовно му носел играчки и шоколад, а на баткото не дал дори един бонбон. Евтим се ужасявал от него и го ненавиждал.
В писмото майка му признавала на Прокопи, че е син на мустакатия. Което означава, каза Албанския реотан, че брат ми няма същите права върху апартамента като мен, защото е построен от моя баща.
Пани Дора го слушаше изумено – за първи път той разсъждаваше толкова бързо и изненадващо алчността взе връх над останалите му чувства. Домът им се превърна в бойно поле – братята се вкопчиха един в друг с неподозирана омраза, оказала се много по-силна от бившата им привързаност. Прокопи крещеше, че никъде няма да иде, защото носи имената на баща им, негов син е бил винаги и има равни права с Евтим, който пък се дереше, че няма да търпи копелето на смъртния си враг.
Пани Дора се опита да ги помири, но осъзна, че усилията й са напразни. Те дори не я забелязваха. Вече не се хранеха тримата заедно, а нощем в леглото мъжът й кроеше планове на глас как да изгони брат си. Месеците се нижеха един след друг и никоя от воюващите страни не искаше да се предаде. Албанския реотан не се сещаше да я погали, а тя вече навлизаше във възрастта, когато предстоящите й овулации не са кой знае колко много. Мечтата й за дете започна да се превръща в химера.
Никога не се беше чувствала толкова самотна – дори и когато остана в България без приятелите си. Престана да кани съседките на хербата и кекс заради непоносимата обстановка вкъщи. Една нощ сънува, че пак е девойче – косата й беше сплетена на две дебели руси плитки, украсени с панделки, сини като очите й. Беше откраднала перото на Шарл Перо и написа приказка, в която тя беше принцесата, затворена в страховита мрачна кула, но принцът я откри и освободи. Тя се смееше щастливо, смехът й се търкаляше на пухкави розови кълбета, но едно от тях се оказа голямо и червено, майка й се наведе, взе го и й изплете кокетна шапчица.
Пани Дора се събуди много рано. Неусетно беше дошла зимата. Спомни си съня и извади от скрина червената си шапчица – едно от малкото неща, които беше донесла от Полша. Сложи я, облече якето и отиде да изхвърли вмирисания боклук, защото никой от мъжете не се сещаше да го направи.
Времето беше сухо и студено, ръцете и лицето й премръзнаха. До контейнера беше спряла колата, която събираше сметта. Млад снажен циганин само по работен гащеризон и с мръсни ръкавици впи в нея черни очи и оголи в усмивка здрави бели зъби на вълк единак. Стана й горещо, безпогрешният й женски инстинкт не подсказа, а извика, че това е нейният мъж, и Пани Дора би го послушала, ако нещата бяха като в приказката, но около тях враждебно се извисяваше бетонната гора, в която не живееше баба й – тя вероятно сега пиеше първия си чай в околностите на Гданск, а после щеше да отвори любимото си пиано.
Все пак Пани Дора продължи да става рано и се чудеше какво да изхвърли, че да може да види тъмния мъж. След десетина дни изчезна – Албанския реотан установи, че е взела малко дрехи, двете си книги на полски и сребърната кутия. Той не забеляза, че друг циганин прибира боклука.

След по-малко от година в къщичка, сгушена в покрайнините на Гданск, млад мургавелко бавеше русо и синеоко бебе, а жена му и престарялата й баба свиреха Шопен на четири ръце.
Скараните братя разделиха апартамента надве, но входът им беше общ и когато се засечаха в коридора, даваха воля на взаимната си омраза. Прокопи мечтаеше как нахлува в половината на брат си и я подпалва, а Албанския реотан ден и нощ мислеше за последната си съпруга, повтаряше си това, на което го беше научила – хчонж бжми в шчечине (бръмбар бръмчи в гъсталака). Усещаше се като буболечка, изгубена в дебрите на самотата си. Понякога мозъкът му започваше да работи необичайно бързо и тогава изоставеният стигаше до извода, че в сребърната кутия е останала надеждата му някой ден Пани Дора да се върне при него.