автор: ATOM

Кошмарите ти...
знам с какъв мотив са...
Дори съм съдеятел на сюжета им.
И както не успявам да ти липсвам,
така съм най-предметната отнетост.
В загара на нощта съм се изгубил -
загатната без туш татуировка.
И без черти и образ ме сънуваш -
трептение без плътност. Само толкова.

Подобно сън, нали... О, колко мои сте,
полуродени сенки на тъмата!
Така, щом спиш, дете, съм безпокойството,
което с обичта към теб съм пратил.
И този мрак превръща се в бинарност,
творение на болки и на ласки,
та моето докосване кошмарно
дори и равнодушието стряска.

Прости, дете! Проспи възможността ми!
Аз още миг и няма да витая.
А щом съм сън, какво ще ти остане
в блуждаещите спомени накрая?
Една недоближена перспектива,
нощта одушевила ти макар...
И невеществен - пак съм субективен -
и беше ми веществено красиво
да бъда сън в душата ти. Кошмар.