автор: severianin

Не бързайте!
Не си отивам още.
И нямам бърза работа отвъд.
Добре се храня, спя спокойно нощем –
не е дошъл часът за оня път.

Но старата душа познава точно
и ми нашепва в падащия мрак:
– На старта си! Броенето започна,
а почне ли веднъж – това е знак.

Сбогувай се, доде е още време,
додето силата у теб кипи,
додето ти предлага звънко стреме
животът и в седлото те крепи!

И аз разбрах.
И вече се сбогувам.
Но чакайте – не се сбогувам с вас.
Да се простиш със този свят си струва
и сигурно ще дойде този час.

Но днес картинката не е такава.
Поел на път към оня скръбен ден,
със себе си в момента се прощавам,
сбогувам се с най-хубавото в мен.

На дните си щастливи казвам сбогом.
А радостните дни са тъй далеч,
че да ги стигна в спомена не мога –
те целите са в син емайл и глеч.

С предишната си сила се сбогувам,
когато сривах канари с юмрук...
Така ли беше?
Тъй ли ми се струва?
Каквото е било – било. До тук!

Сбогувам се със дързостта пенлива,
с която в люти битки съм вървял.
Тя вече не кипи и не прелива...
Дали съм стар? Или съм помъдрял?

Бях вечно влюбен.
И това отмина,
и сняг в косата свети нестопен.
Прости, любов, но кротките години
и старостта ти казват “сбогом” в мен.

Сбогувам се!
Прощавам се!
Далече
пилее вятър спомени и дим.
Сега е здрач. Ще падне тиха вечер.
Кога със теб, душа, ще се простим?

Кога ще дойде светлата забрава
под камъка, далеч от ад и рай?

Сбогуването с мене продължава.
Сбогуването всъщност няма край.