автор: secret_rose

Навън денят е нереално бял
от неслучайно паднали снежинки.
А небосводът ни все тъй е цял -
балонче от сърцето на прашинка е.
И все така сестричето крепиш
в минутките, когато мама плаче.
Когато завали. Или простиш
най-пустия си изгрев.
Или здрача си.
Или нахвърляш в мисления мрак
два щриха слънце. И ~една тревичка,
поникнала без помощ~.
Тръгваш, пак
да извървиш небето си самичка
с ботушки без пети
и с ръкавици
в които са заглъхнали покоя си
зениците на бащината птица,
изгасналите пръсти, думи...
Твоя съм,
когато извървяваш онзи Запад
а всъщност в мене Източно преливаш.
Когато теб на плещите си мята
светът. А ти си другаде.
Щастлива.

_________________________________
На моята Ванесса, опората в света ми.