автор: severianin

“Не засипвай душата си с моята зима...”
Иван РАДОЕВ, “Болният”

Вън е зима.
На пътя сме двама сред мрака.
Аз вървя, но не знам докога и до колко.
Ти не спирай да крачиш.
Не бива да чакаш –
не измъчвай душата си с моята болка.
Вън снегът е до пояс.
Не мога да мина.
Не по кучешки – вън е по вълчи студено.
Ти върви!
Може би ще намериш пъртина.
Не затрупвай душата си с преспите в мене.

Още малко и може би вече ще съмне.
Ти не спирай!
След бурите пролети има.
Не поглеждай към мен по пътеката стръмна –
не засипвай душата си с моята зима...

Но когато достигнеш завоя последен,
или просто в сърцето ти пари жарава,
или духа в лицето ти вятърът леден –
спри за миг, почини.
Позови ме тогава

и, утъпкал пъртина през преспите снежни,
прекосил по зова ти пространства и време,
аз ще дойда,
предлагайки сила и нежност,
и в душата си твоята болка ще взема.