автор: severianin

Подобно втора кожа, окачени,
изгладени, готови за излизане
висят и днес костюмите пред мене.
Но аз не ходя със костюм и риза.
Един пуловер, старо яке, дънки,
при дъжд – чадър, и точка по въпроса.
Виж, черният костюм стои отвънка,
а с него вратовръзка все пак нося.

Уших го през една студена зима
при стар шивач за дата специална –
жена ми настояваше да имам
за всеки случай дреха официална.
Тъй си висеше – нов и необличан,
с фасон от преди три десетилетия.
Такива дрехи просто не обичам –
те сякаш са ми тесни в раменете.

Самото време промени нещата -
изтърсих от костюма нафталина.
Изпратих с него много скъп приятел,
отиде си един добър роднина,
простих се с няколко съседи стари,
съучениците ми оредяха,
разделях се с колеги и другари,
смъртта беляза с креп и мойта стряха.

Безмилостни, жестоки погребения –
костюмът стана моя втора кожа.
Тъй много смърт и болка покрай мене,
тъй много загуби и мъка, Боже!
Не винаги след скъпия покойник
тълпа опечалени се нарежда –
ако погребваш сам – боли те двойно,
а сам погребвах своите надежди.

Пак сам, пак в черния костюм облечен
прощавах се с добрата своя вяра -
несбъдната, безмислена, обречена,
обезценена стока на пазара.
В общ гроб погребах скъпите за мене
стремеж, идеи, пориви горещи.
Валеше. Беше толкова студено.
И вятърът гасеше всички свещи.

С костюма черен, мълчалив, далечен,
погребвам всеки ден, щом падне мракът.
Цял век погребах! Нямам сили вече
и той ще си остане неоплакан.
Илюзиите само още пазя
и спомените винаги са с мене...
А черния костюм
                              така го мразя –
вземете го! Не искам погребения!
Не искам черна дреха да намятам
за смърт, за юбилей, дори за сватба.

Когато аз си тръгна от земята –
елате в бяло! Ще ви се зарадвам...