автор: Princesssa

Небе. Много небе. И вече нищо няма значение. Наистина. Няколко необятни мига, едно докосване, един затаен дъх... и една нишка изведнъж обгръща целия ти живот, за да му придаде смисъл. Някакъв. Истински.
Защото ти винаги търсиш. Търсиш не нещо, а някого. Някой, който да те допълни, предизвика, осмисли, критикува, обясни. Някой, който да ти бъде целия свят и всичко. И каквото остане след това.
Нищо вече не иска, не може и не трябва да е същото. Защото те са нови хора. С нови идеи, с нови мечти, с нови копнежи. Общи.
И това е толкова нереално прекрасно, че чак ти спира дъха от възторг.
Постепенно невъзможното се превръща в лесно, непостижимото е само на ръка разстояние, а всеки път води само напред и нагоре.
Всичко се случва точно навреме или само секунда по-рано, за да не отнеме празника на очакването.
И те са щастливи. Навсякъде. Докато тя си лакира ноктите, докато той й подава парченце нар. Всеки ден правят нови открития, всеки ден забравят по малко себе си, научавайки все повече за другия.
Близостта се превръща в необходимост, споделеното-в единственото възможно щастие.
Но изведнъж- пукнатина. Едва забележима. Нищожна, най-вероятно. Тя обаче с рязко „хряз!” се превръща в бездна, в която сякаш изчезва всичко.
Безвремие. Без смисъл. Без Него. Без Нея. И най-страшното- без Ние. Ние. Когато „ние” изчезне, в небитието остава само една необятна, непоносима, невъзможна болка, която сякаш погубва света ти. Целия. И нищо, и никога, и никой не може да ти помогне.
Превръщаш се в нерешителност и несигурност, в неконтролируема мъка и неканена самота. В нещо, но не в някой. Не знаеш кой си и какъв искаш да си. Но не това е най-страшното. Най-страшното е, че спираш да се търсиш-там, сред неизлечимостта на спомените, на ръба на безкрая.
И няколко удара повече или по-малко вече не те впечатляват. И николко да бяха-пак щеше да боли.
Да... надеждата за щастие се е стопила някъде сред опитите да събудиш смелостта си, сред неопределеността и самосъжалението.
И насред цялата тази бъркотия, в един момент на откровено прозрение, осъзнаваш, че в „тъга” няма „н”. И за нея няма място в твоята история. И отново се връщаш към Началото.
Отново откриваш Небето. И себе си. И тръгваш в търсенето на нова история. Която да започва с „о”. Като „обич”.