автор: vladolubenov

В огромната кръчма очакват колата със хлеба,
мирише на старо, на стадо, на евтин първак,
Маринчо, овчарят, се тюхка, „Що бави се тъй, дагоеба!”
и бавно навлиза отвънка предзимният мрак...

А вече е десет, вали, притъмнява, прикотква,
жените се скупчват във ъгъла по инстинкт,
и нещо по женски хортуват си тихо и кротко,
за манджи, свекърви, цветя и флебит...

Ние, децата, седим на огромните чанти пазарски,
дето събират самуни по пет и по шест наведнъж,
и си играем, говорим и смеем, растеме по царски,
додето пътува камионът под тъмния дъжд.

До нас Иван Байов похърква и нещо ломоти,
облегнат безгрижно във топлото бяло кьоше,
а едно малко и шарено весело коте,
смешно подушва му празното дълго шише.

Но ето, овците навънка надигат внезапно главите
и кучето радостно лае ли, лае, уж че на глад,
и мигом се сбутват пак плътно в тезгяха жените,
и ме изтикват, естествено, мен най-отзад.

И чувам как тракат огромните щайги, и ето –
лъхва ме най-сладката миризма,
и някак е весело, радостно, чисто и светло,
и пие ми се от жълтата лимонА.

И вади от касите хлеба със лакти космати кръчмаря,
и пъха в торбите по пет и по шест наведнъж,
и вдига се чак до небето горещата светеща пара,
и пада навън като ситен сит есенен дъжд...

И качвам, нарамил торбите, към къщи баира,
и крача по мъжки по калният път каменист,
и блъска по детски сърцето ми, ала не спира
да лапа ли, лапа ли, лапа... от топлия крайщник златист!...