автор: Rossa

Това е първото мое нещо, което поствам в този форум. Като новак, не ме съдете строго. Разбира се, че това е само измислица, все пак горкият ми братовчед ще ме гръмне, ако разбере, че съм го използвала за прототип. Но кой ще му каже:)

Бяхме втори братовчеди. Деляха ни някакви си дни - само че той беше роден в старата, а аз - в новата година. Затова той все се дуеше, че ми е БАТКО. И аз побеснявах. Отгоре на всичко той тръгна цяла година преди мен на училище заради тъпата ми майка, която решила "да си поиграя" още една година. Изобщо не се съобрази, че така ме натика в неизгодната позиция на "бебе". Но пък аз си му го връщах тъпкано. Биех го до 8 клас включително. Успях да го командвам до края на гимназията.

Израстнахме заедно, неразделни. В детството летата бяха безкрайни, изпращаха ни на село, при бабите ни, а те ни оставяха на самотек и си копаеха безгрижно градините. Не се страхуваха за нас - нямаше къде да се изгубим, нито какво толкова да ни се случи. За три месеца успявахме да подивеем напълно. Постоянното ни обиталище беше селската рекичка. Вечер се прибирахме мокри, краката ни - зеленясали до коленете. Чудя се как не ни израстнаха ципи между пръстите, да замязаме на юрдеците, дето по цял ден разпищявахме нагоре-надолу по реката.

Не усетихме как порастваме. Понеже бяхме дотолкова заети да опознаваме света, та пропуснахме да опознаем себе си. Затова и не забелязахме как пубертетът се просмуква бавно в костите ни. Как той израства, възмъжава, а аз, главатарката, оставам все по-дребна и по-дребна в сравнение с него. Осъзнаването дойде като удар с чук. Той тъкмо навършваше 18, а на мен ми оставаха още цели 2 седмици на унижение, в които ме дразнеше да му викам "батко".

Беше на рождения му ден. Нямаше как да не съм там, палячото на групата. Беше дошъл целият му клас, само аз бях от контингента "роднини". Впрочем - както винаги. Той беше хубаво момче, съученичките му яко му се натискаха, а аз исках да ги избия всичките. Такова лигавене с моя подопечен, не! Държах се гадно през цялата вечер. Пусках само музика каквато на мен ми харесваше - нарочно някакви жици, за да не могат да танцуват по двойки. Никакви блусове! Забранено! Да ги видя сега нахалничките, ха-ха!

Той не посмя да ми каже нищо, нали уредбата е моя, а и дисковете също. Виждах го, че се дразни и от това ми растяха рога. Чудех се как още повече да сговня обстановката. Колкото повече гаднеех, толкова повече ми се услаждаше!

Накрая, към 4 сутринта взеха най-после да се разотиват. Аз, както всяка година, останах да прибера (леля и свако заради доверието им в мен ни оставяха да празнуваме сами вече трета година). Той отиде да ги изпрати и "забрави" да се върне. Бясна блъсках в мивката чинии и чаши, по чудо не ги изпотроших. Мих като съдомиялна машина - с вряла вода и още по-вряща злоба. И това ми било рожден ден, с тия лигли! Толкова тъп брътовчед може ли да има човек!

Чиниите свършиха, разтребих окончателно, пуснах си Independent Love Song на Скарлет,малко да ми мине. Прилягнах на дивана да го чакам и да го накова както си знам като се прибере!

Заспала съм без да го дочакам. Сънувам как сме двамата на село в едно от безметежните лета, аз съм на люлката дето дядо ми я върза под сайванта, а той ме люлее. Аз викам:"По-силно, още!" и той ме засилва все повече и повече....но това не ми е достатъчно. Искам....да полетя! Чувам го да вика: "Ще изхвърчиш от люлката, дивачке!" и се чувам как му отговарям през смях:"Няма страшно, ти ще ме хванеш"! После, незнайно защо заплаквам....на сън.....и падам от люлката. Идвам на себе си в ръцете му. Как съм се озовала от село изведнъж на дивана в дневната им, не знам. Усещам само нежните му докосвания и успокоителния шепот:"Тук съм, диваче, не плачи, тук съм!" По цялото ми тяло се разлива топлина и немощ, ръцете ми тежат цели тонове, не мога да помръдна. Сънят ме дърпа назад. Не мога да осъзная будна ли съм или все още сънувам. Само доверчиво се притискам в него и отново ме унася. Сънувам как ме целува...отначало несмело, леко, после все по-развълнувано. Топло ми е, хубаво ми е. Искам да не спира, никога. Изпълва ме лекота и блаженство. Всичко става толкова естествено, толкова леко и хубаво. Нямаме дрехи, само тела, които се обичат. И някак...сами знаят как да се обичат. "Какъв вълшебен сън", си казвам.

Събуди ме резкият звънец на вратата. В първия момент не можах да осъзная нито къде съм, нито какво става. Чух гласа на леля:"Абе вие вътре живи ли сте?" Размърдах се, нещо ми пречеше да стана. Ръката му, прилепнала на устата ми и закачливото: "Шшшшт, ще звънят още малко и ще отидат отсреща да пият кафе! Тъкмо колкото да успеем да се любим още веднъж, нали? На рожденик не се отказва:) "