автор: rupani

Аз обичам да говоря бързо. Много искам да ви разкажа една история. Но нека първо разкажа нещо друго. Докато не съм го забравил.
Мога също така и да пиша бързо. Мисълта ми скача от тема на тема като жабок без глава.
Та такаааа....
Снощи ми се случи нещо странно. Реших да изведа кучетата сам – когато ги извеждам и трите – съединявам каишките на двете – нямам три ръце. Та съединих аз каишките – преплетох ги по специален начин и огледах сплитането специално; много бях доволен от резултата, защото преплитането бе станало симетрично. После жена ми ме извика за нещо спешно в хола и аз зарязах каишките; и когато се върнах, да закача кучетата на преплетените каишки, видях че каишките бяха вързани на възел.
И не можах да разбера как е станало – развързах каишките с яд, преплетох ги както преди и изведох кучетата веднага, защото бързах, но кой беше разплел каишките и кой ги беше вързал на възел не разбрах.
Никой освен мен не ги връзва (каишките).

Вечерта се опитах да видя, дали, както са преплетени, случайно не могат да се завържат сами (каишките).
Но не намерих такъв начин. Намерих само начин как да се развържат, ако, както са преплетени, се опиташ да ги вържеш още повече – можеше да мине и за фокус. Но не този резултат целях аз.
Още като видях възела, ми хрумна, че прескачам от реалност в реалност – имам такива подозрения понякога...
Ето друга една такава случка:

Преди около месец, в една дъждовна вечер реших да преместя колата от едно място на двора в друго – таман пред нашия вход. Бях я паркирал същата вечер в далечния край на двора, защото само там имаше свободно място, но после място пред входа се освободи и ... нали знаете...
Та, качвам се аз в колата, давам на заден и внимавам да не бутна някоя кола около себе си, защото карам нова кола, която е по-голяма от предишната; а задното й стъкло е малко и не виждам през него така добре, както през задното на предишната; но наоколо има достатъчно свободно място, та не се налага да се оглеждам толкова много, трябва само да побързам, за да не заеме някой друг мястото пред нашия вход; и вече трябва леко да завия, за да вляза в пътя, когато се чува глух удар отзад и аз бия мигновено спирачки и изтръпвам.
Съвсем в края на задното стъкло, през неговата запотеност и през дъждовните капки, виждам нещо жълто. Поглеждам по-вниматело – зад мен има такси. Без да му мисля много давам газ напред и се насочвам към мястото пред нашия вход; а сърцето ми бие, бие – ще се пръсне.
Значи, преди седмица, само, чукнах едното огледало на тази нова кола, както се разминавах неразумно на една улица, счупи му се мигача на огледалото и застраховката го покри; и ми го смениха, защото излъгах, че са ме чукнали на паркинга.
Сега оставаше да огъна задната броня, защото бързах, не внимавах, валеше дъжд и защото съм карък!

Карам аз трийсет метра до свободното място пред нашия вход и през главата ми минават всякакви варианти; а на всичкото отгоре, можеше някой да ме е видял как бягам от мястото на престъплението. Направо ми идваше да не съм се раждал.
Паркирам колата внимателно и хем бързам да сляза, хем не ми се слиза от колата. Слизам със спряло сърце.
Вали дъжд, аз отивам крадешком към задната броня, оглеждам я, опипвам я, и нищо нередно не намирам. Пак оглеждам, пак опипвам; оглеждам даже задния калник и пак нищо огънато не виждам.
Бах маа му! - двойно по-притеснен, мятащ се между пълния ужас и нирваната, отивам крадешком до мястото на престъплението, оглеждам таксито, там където се предполага да съм го чукнал; но нищо чукнато не виждам. Гледам към небето, но в този дъжд, в тази нощи, сред тези капки – Господ трудно ще го видя.
Но знам, че той е там – над мен и бди!
Бързо се връщам в къщи и ни лук ял, ни лук мирисал, изкарвам една безсънна нощ.
Ами ако не съм видял хубаво в дъжда? Беше тъмно все пак, може утре на светло зоркото око на жена ми да види някоя драскотина или някоя вдлъбнатина?

Едвам дочаквам утрото, часът в който излизам с нежелание (а сега с желание) от кревата, за да разходя двете гадни псета; излизам навън и се лепвам за задницата на новата ни кола. Пак нищо не виждам и продължавам с разходката.
Така минават няколко дена. През това време ми хрумва, че може да не съм ударил нещо зад себе си, а да съм хлътнал в дупка; но като оглеждам пак мястото крадешком, виждам, че и дупка няма, в която да хлътна. Странна е човешката природа – аз вместо да се радвам, че всичко се е разминало от добре – по-добре, се терзая, че съм усетил сблъсък, а следи от сблъсъка не съм видял – демек, че съм почнал да получавам халюцинации. А може пък и ударът да е бил на границата – хем го е имало, хем не е нанесъл щети – просто Господ е бдял в този момент над мене...

В края на тези няколко дни, когато почти съм забравил за този свой малък инцидент (в кавички - с колата и без кавички - с халюцинациите), се приготвям за едно по-дълго пътуване, така, с роднини – при роднини; и решавам да подготвя колата, т.е. да изчистя от багажника всичко, на което не му е мястото там.
И виждам – в багажника има една обърната кофа с портокали и една тиква; неща, които ме е домързяло да вдигна в апартамента – кофата беше препълнена с портокали, защото беше на промоция – даваха я безплатно към портокалите, а тиквата – тя беше просто една тиква за ядене – жълта цигулка. Кое от двете се бе катурнало, когато съм се движил назад през оная фатална нощ – не знам – може да са се катурнали и двете; и да са произвели ефекта на удряне на кола в кола...

Е, на мен ми олекна – загадката беше изчезнала, но през тези няколко дни беше толкова реална, така ме държеше в напрежение; чудото, което ми се беше случило бе така осезаемо и истинско, че чак започнах да съжалявам за това обяснение.

А тази сутрин забелязах и друга странна промяна – един мерцедес до нас се продаваше за 3500 лева, а сега се продаваше за 3800 лева – така гласеше бележката, залепена на него. Ще кажете - голяма промяна, няма що! Но аз минавам покрай този мерцедес всеки ден и забелязах, че не само се е сменила цената, ами се е сменил и шрифтът на бележката; бележката се е сменила - е, ще кажете вие, ами решил човекът да качи цената, като е видял че на по-ниска не се продава... Да, ама нещо не се връзва. Мерцедесът си стои на същото място, а бележката се е сменила, човекът не го кара – бележката се сменила; сякаш всичко около мен си е същото, а все пак има някакви промени. Сякаш някой не си гледа работата добре – не се грижи всяка сутрин нещата да са такива, каквито са били предния ден – заспивам на едно място, събуждам се пак на същото, но то леко се различава от първото.
И няма никакво обяснение.