автор: kumeca

Кому е нужна моята поезия!?
Не е салам, ни хляб, ни маргарин.
Поредица от частни откровения
на някакъв чудак необясним.

Кой от душевни трепети се трогва
в това до болка прозаично битие!?
Любов и страст, копнежи и тревоги...
“О, браво! Стихосбирка! О, добре!”

“Благодарим, но просто няма време
за четене. А няма и пари.”
Затънали сме в битови проблеми.”
“Продавай нещо, дето ще върви.”

Но аз съм упорит. Крещя отново:
“Пакет цигари струва моя труд.”
“Цигари ли, братле? По колко?
О, Боже, стихосбирка! Ти си луд!”

И отминават, бързащи, заети
със свои си проблеми и дела.
“Купете, моля, стиховете на поета!
И ден, и нощ той писа ги за вас.”

И в този миг старица приближава,
с бастун в ръка и тъжно празен сак:
“Я прочети, момче. За четене не ставам.
Не видя веки, пък и иде мрак.”

Така прочетох цялата си книга,
доволен на един слушател свой.
Не каза тя: “Прекрасно!” или “Стига!”,
а каза ми: “Пиши и се не бой!”

След туй ръка целуна ми и тръгна,
а аз потресен и объркан бях.
И в полумрака, на душата ми разсъмна:
“Успях, за Бога! Хора, аз успях!”