автор: renika67

Безименна и няма,сляпа, може би...
Безплътна и захвърлена в небитието -
сърцето от вълните блъскано,
в скалите се разби,
сега е като каша във ръцете - Ето...
Какво ли виждаш? Болка, суета?
Умрели блянове, копнежи и простори.
Какво си мислиш пред затворена врата,
на някога цъфтели китно двори...
Лимон изстискан или просто мокър фас
са кисело - горчивите ми думи
дори не съм на тръни, а в последен час
през който пиша изповед във рими
Дали надолу може да се полети?
Не! Казва се падение,
снижение... Като да просиш...
Нагоре ли? Къде ти без мечти -
ще литнеш, щом сърце не носиш...
Кристали счупени под босите нозе,
дори не ме боли щом ги настъпя.
Но има ли значение, чувствеността ми взе...
Отдавна спрях в сълзите да се къпя
Дори и спомените са забит пирон -
дали се случваш някъде, дали ме има
висят въпроси със ръждясал стон,
на кой му пука, че в душата ми е зима...