автор: galiakara

...От няколко месеца хората от турски произход масово се преселваха в юго-източната ни съседката . Възродителен процес- така го нарекоха политическите управници. Няма да се впускам в подробности за него- темата е болезнена и дълга... Друго искам да ви разкажа.

Имахме едно приятелско семейство в едно от кърджалийските села. Много пъти сме им ходили на гости, те са идвали у дома. Децата ни бяха почти на една и съща възраст и чудесно се разбираха в игрите, а ние- на трапезата. През лятото организирахме пикници на открито, покрай Арда. Мъжете от вечерта захранваха рибката, после хвърляха по един ``ръб`` и ела да видиш - мята се прясна мрянка в мрежата, чака тигана. Изстудявахме ракийка, бяло винце и биричка- за всеки според желанието. Вечер разтягахме палатките в близост до брега. Събирахме големи речни камъни, правехме с тях един голям кръг, който пълнехме с дърва. Около кръга задължително почиствахме тревата, за да не предизвикаме пожар. За децата беше голяма радост да помагат в събирането на опадали клони и стъкването на огъня. После сядаха покрай искрящия пламък, съзерцаваха го и търкаха ръчици над него...
Ние пийвахме по една ракия и замезвахме от една огромна купа с нарязани домати,краставици, чушки- направо от градината на нашите приятели. След вечерята с пържена мрянка и охладен ``Димят``, сядахме кротнали покрай огъня и си бъбрехме до късно през нощта. Хубави бяха тези мигове на отмора покрай Арда , докато не дойдоха онези съдбовни дни и семейството на Мустафата трябваше да избере: да остава или да се преселва. Решиха второто...
Един есенен ден той ме намери на работата. Беше видимо разтревожен.
- Какво става? Гемиите ли ти потънаха в Арда? - опитах се глупаво да го развеселя.
Той ми даде знак да излезем навън. Отидохме в близката кафетерия и Мустафата ``изплю камъчето``.
- Спасявай положението, сестричке! Знаеш, че имахме един дам, пълен със стока. Аз успях да продам всичко, горе- долу на прилична цена. Но старата ми леля е вдовица и в последния момент реши да идва с нас. Има крава, юница и едно теленце за продаване. Никой не ги иска, сестро! Какво да правим?! А пари й трябват- за паспорта, за пътуването.
- Разбирам, приятелю! Но аз с какво мога да помогна? В град живея, какво да ги правя тези животинки?
- Знам, знам, но викам да отидем до свекъра ти на село да попитаме. Той нали има една кравичка, белким вземе и лелините. На безценица ги продава жената...
Почувствах безизходицата, която му се беше стоварила на главата. Взех разрешение да отсъствам и заминахме за село. Беше наблизо.
Свекърът и свекървата се видяха в чудо като им казахме за какво сме отишли.
- Абе, то хубаво, но още три животинки, как ще ги изхраним. Зима иде. А плевнята е полупразна. Трудно ми е вече сено да събирам...- тежко продума свекърът.
След подробно обяснение от страна на Мустафа колко дойна е кравата, колко доволни ще сме, колко изгодно ще ги вземат,старците склониха. На другия ден щяха да съберат пари от роднините, да ми ги дадат и аз, наемайки един товарен камион, да отида да прибера нещастните животинки.
Речено-сторено. Пътуването до там беше лесно. Мустафата ни чакаше. Бяха се събрали и съседите на лелята, да помагат за натоварването на добичетата. Завързаха ги с дебели въжета, натовариха и 5-6 бали сено, което приятелят ни беше обещал и се приготвихме за път. Съсухрената възрастна жена плачеше сърцераздирателно, като да беше умрял някой. Аз се суетях и се чувствах ужасно неловко. Хем вършех услуга , хем чувствах вина, че отнемам малката радост на тази жена...Конфузна ситуация...
На връщане започна друга одисея. Още на 2-3 км извън селото, ни спряха катаджии. Закъде сме пътували, откъде сме взели животните. Като не мога да лъжа, казах си истината...
- Връщайте се назад! Има строга забрана за пренасяне на добитък от един район в друг!
Нямахме избор. Върнахме се. Взех да се паникьосвам какво ще правя с животните, как ще стигна до село. Мустафа ме успокоява:
- Ще му намерим колая! Не бой се! Ще ви прекарам през реката. Има път.
Тогава шофьорът взе да се дърпа. Имаше защо- товарната кола беше една раздрънчана газка, дето годините си не знае. Двамата с Мустафа нещо защушукаха, докато накрая шофьорът кандиса и кимна с глава:- Хайде, качвайте се, че както се вижда до довечера няма да се доберем там,закъдето сме тръгнали!
Хубаво, че реката не беше придошла, ама вода си имаше, де! Прекосихме я. Ние с Мустафата, шляпайки, та да не тежим ... Дотам- добре! Ама като реши да издрапа по брега , забоксува, пустата й бричка- ни напред, ни назад...Една пясъчлива почва- танк да беше, щеше да затъне. Кравичките, горките и те на зор- подхлъзват се вътре в каросерията, мучат уплашено,усетили опасността... Засуетиха се двамата мъже да намерят някакво решение. Най-напред развързаха животните, свалиха ги от колата и ги поотдалечиха от мястото на събитието. После Мустафа се сети нещо, каза ни да го почакаме и побягна към селото. След половин час се върна с една чета свои аркадаши, награбили всеки- по една брадва. Взеха да секат клони от върбите край реката и да ги слагат под гумите на газката. После застанаха зад нея и шофьорът я подпали. Останалите- бутат отзад. Що опити бяха, що чудо, що псувни... Най-сетне я изкараха на някакъв черен път, който поне беше чакълест. Натоварихме отново кравичките и теленцето, благодарих на Мустафа и групата помощници и потеглихме. Докато стигнем до целта си, аз седях като натръни. Дето има една приказка:``Отели се волът ми``. Разтоварихме ги на двора в село, честитих с последни сили на свекъра новата придобивка и заедно с шофьора, поехме към града. Чувствах се ни жива, ни умряла...
Нашите приятели наистина се преселиха в Турция. Загубихме връзка. След години се засякохме в центъра с Мустафата. Искрено му се зарадвах. Седнахме да пийнем по едно- за срещата. Семейството се било устроило добре. Не се и съмнявах в това- бяха много свестни и трудолюбиви хора. Той станал търговец на спортни екипи. Децата му учели. Жена му гледала домакинството. Попита ме дали сме останали доволни от покупката. Не беше забравил онова есенно``приключение``.
- Да, много доволни са старците! Все с добро те споменават. И му разказах набързо, че без мляко и сиренце не сме останали, че юницата вече няколко пъти се тели и стоката е излязла от добър дамъзлък...
- Аз нали ви казах, че няма да съжалявате! - с гордост отвърна Мустафата. Хайде, наздраве за тяхно здраве и за наше! Бая се озорихме тогава, ама щом е за добро- халал да му е! - усмихна се той и засука мустак...

10.01.2012