автор: nikoi

Уж трябва да е лесно като плач
да бъда най-капризната царкиня,
но грахови зрънца на всяка крачка
подхлъзват същността ми. Просякиня съм,

застанала на края на света,
през който ще нахлуят божествата.
И в шепата ми си вали нощта,
приспала до покълване зрънцата.

Аз лягам на ръба на пропастта,
провесила очи във тъмнината
и чувам грахчетата как растат,
и чувам как сълзи живот в стеблата им.

И не убива почвата под мен-
мечтата за небето ме издига.
Но чакам някой да подхвърли ден,
защото дни отдавна не пристигат.

Душата вижда: звездният ковач
кове звезди, докато са горещи.
За него май е лесно като плач.
Стеблата раснат, скоро ще се срещнем

и ще го питам как ми изкова
звезда, която потъмнява бързо?
Не се оплаквам, нищо от това,
но смисълът ми някак се изплъзва.

Стеблата пият сладък нощен сок
от почвата блатиста на сърцето.
Във шепата ми падна отвисоко
надежда от опашка на комета.

И може и да се разсъмне значи
и пак да съм в одежди на царкиня,
която много лесно - като плач
разменя своя трон за милостиня.