* * *
Мокри от проливния дъжд на прозореца ми бяха накацали врабци. Този път те ме учудиха, не искаха семената, които им предлагах редовно, а вече всяко от тях рецитираше нещо свое. Дилемата ми бе дали да ги приемам лично. По едно време се появи слънце, а нахалните капки възползвайки се от ситуацията образуваха разноцветна дъга, която опънах между двете тръби стърчащи от прозореца и се получи чуден простор. На него окачих всички послания, а те се разлюляха като есенни листа. Произведенията очакваха вниманието и присъдата ми. С есентта обаче листата опадат едно след друго, а уморените клони стават на голо дърво. Има хиляди такива дървета, ръцете на които като антени забиват своите погледи в небето. Аз обаче се преструвам, че се моля, не за себе си, а за здравето на врабците, защото колко малко им трябва на тях- една добра дума и шепа внимание.
Мълча.