Предрешен се възправям. Поглеждам.
Възприемам го – път като път.
Не е важно къде ме отвежда –
надалеч до възможност. Отвъд.
Ще престъпя граничните облаци
приповили обхвата човешки.
А какво е зад тях ли… Подробности!
Още пътища, още пътечки…
С още прах ще насищам гърдите си
и ще кашлям предишно-последния.
Ще се спъвам в душевни побитости,
но навярно, все пак, ще напредвам.
И ще стигна донякъде сигурно –
изразходил се в стъпките клетник –
съкрушен, че не съм те настигнал
и не са се открили ръцете ни.