автор: ATOM

Реката - огледалото на Нарцис –
не е видяла още океана.
От много път превърнахме се в старци,
а пътят все пред нас ще си остане.

И питам персонално, но прости –
та... колко точно, смяташ, си вървяла?!
Ето ме къде съм аз. А ти?!
Тези стъпки бяха май на халос...

Молиш се? И аз преди се молех...
И медитирах, и така нататък...
че да не ме събори тежко болен -
реших да омилостивя съдбата.

Образно, нали... Че външно здраве
и сам ще си извизуализирам...
А инак обезателно внимавам –
във всеки знак поука да намирам.

И както казах – ето ме къде съм!
В твърденото ни общо настояще.
Той, пътят на съдбицата, е лесен –
заемаш нещо, ползваш го, и плащаш.

И знаеш ли къде приключва?! Никъде!
Повярвай, бих могъл света да сграбча,
но после ще го връщам и със лихвите –
със сигурност тук няма други начини.

Дори не си мисли за Висши Азове,
че висши са им само целофаните.
И раждат ни, и водят ни, и пазят ни,
защото просто с Нисшите се хранят.

За връзка с тях си има сума средства –
практики, системи, упражнения –
горе-долу всичко е известно
отдавна, с дребни нововъведения.

Въпросът е – така къде ще стигнем?
И там съм бил, и тук съм бил. Все същото.
Във този кръг не се ли уморихме?
Отиваме, а после си се връщаме...

И всяка кратка спирка се оказва
удобно правоъгълна – ковчега.
Приех го. Все така голям е Азът.
Но вече някак виждам и през него.