Снощи...
Тази вечер небето не беше същото.
Притиснато между тях двамата едва си поемаше дъх.
Слънцето искаше да залезе зад хоризонта,
но очите й не го пускаха.
Луната искаше да изгрее отвъд,
защото той я очакваше.
Така и не се разбраха.
А небето беше по-безумно от всякога,
притиснато между тях двамата.
Облаците извиваха спирали нагоре и не можеха да дишат....
.....мислех че съм на върха на яйцето, а бях вътре.
Протегнах ръка.
С пръсти разрязах синьото.
Пробивах го и се разтварях в него.
Отварях път.
Някъде там.
Някъде тaм облаците не можеха да дишат.
Отвъд...
- Искаш ли да летиш?
Разтварям синьото.
Разтварям и себе си, за да бъда всичко около теб.
Събличам плът.
Когато облаците дишат ще видиш звездите отвъд.
Тази сутрин...
-Какво криеш в юмрук?
Ключът към всеки пръст са устните.
Отключвам пръст по пръст.
- Раковина? Като спиралите на облаците е.
Ще ми я дадеш ли?
Всеки път, когато я долепя до ухото си ще чувам теб.
Това е моят кръговрат на живота,
шума на моята кръв.... и там си ти.