автор: desert_inrose

“Няма да си тръгна без теб...”

Знам
без мен широкото е тясно
сякаш не е нощ
осъмнала
шумолно
сякаш липсата е временна
и временна е –
винаги се връщам...
Но се прибери сега
очите ти потъват
и се губят в клепките ти-ветрила
колко им е черно
и сами чернеят
черни са
прости ми, че ме виждаш пак така...
Болката е моя – ще я страдам.
Ти своя имаш, вързана за мен.
Иди си, моля те.
Не ме оставяш...
И тук да си, мен просто ще ме няма.
Ще бъда никъде.
И утре ще се върна
като супернова
проплакала току, новородена
ще ме прегърнеш и ще ми е топло
а ти отново ще се разпознаеш
в мен.
Ще ме посрещнеш, разпочистил необяти
ще се будиш, щом помръдна
а умората прекъсне ли плача ми
трептежа му в съня си ще отнемаш...
Тръгни.
Достатъчно в неясноти се лута
и днес и вчера, може би и утре
предстáви доста пресъздаде
не е лесно, не...
но ето, пак сме двамата
и пак е тежко.
Дадени сме си така
да се пилеем
да бистрим родови сълзи.
Да се стопим накрая –
виж ме мен –
потъвам
с твоите почернени
полу
очи.