автор: thebigplucky

Не очаквах да има някой на крайната спирка в това изгубено добруджанско село с ръждясала табела, особено такова хубаво момиче. Всъщност беше млада жена. За мен обаче това беше тъжна констатация напоследък - младите жени постепенно се превръщаха в момичета.
Неуверено махна с ръка, колебливо. На мен ли?!...
Погледнах в огледалото зад мен – празно, пред мен – също. Невярващо набих спирачките, гордостта на старото ми комби. Нищо не му беше като хората, но спирачките... И колите – като стопаните си. Хаосът от неподредени инструменти, кабели, кутии с чаркалаци и други разни неща се срина и пренареди. Едно празно бирено шише се изтъркаля по пода изпод предната седалка и ми се замота в краката. Изругах неадресирано.
- Ще ме вземете ли?
Тревожно питащ поглед, глас с нотка на отчаяние.
- То, да те взема... ама си на годините на дъщеря ми. Не знам – ще ми прилича ли?! – пошегувах се аз.
Позасмя се нервно и неуверено.
- За града, дали ще ме вземете, питам. Повече от час никой не е минал. Направо се изнервих от чакане.
- Е, ще почакаш още малко...
Заразмествах кутиите, запрехвърлях нещата от предната седалка назад. Тя се втурна да помага.
- Недей! Ще се изпоцапаш...
- Няма, няма...
Поизтупах седалката, доколкото можах и я поканих.
- Заповядай.
Седна с изпъшкване.
- Ох... Слава, Богу, че спряхте. Побърквам ме това пътуване, през ден вися по пътищата.
Загледах се в ръцете и - чистички, бели.
- Даскалица ли си?
- Не. Акушерка съм. Има медицинска служба в селото, покриваме района. Но ме ползват и за медицинска сестра. С основната медицинска сестра се въртим на две смени. Която е първа смяна се прибира в града с обедния автобус, но която е втора - виси по спирките и маха.
- Тъкмо се чудех – какво ще прави акушерка в този край. Има ли още такива, дето раждат?
- Има. Нарядко, обаче. Повече се грижим за възрастните хора наоколо. И те – отиват си един по един. А деца почти няма...
Двигателят мъркаше. Комбито се подрусваше по изкъртения път. Умислих се.
- Какви деца да се раждат?! Те хората спряха да се обичат. Спряха даже да си го казват... – така не се раждат деца... Живот скапан. Как да обичаш другите, като си престанал да обичаш себе си?! Младите – и те се объркаха, не се събират да живеят заедно. Като те гледам – и ти нямаш вид на женена. А ти е време сякаш... Ама с какъв кураж да тръгне да създава човек семейство в тези безпътни времена?!.. Баща ти знае ли те, че се скиташ така по пътищата?
- Знае...
- Що не ти купи един таралясник – да се придвижваш насам-натам?! На газ се издържа. Колко е до града – има-няма трийсетина километра!?
Въздъхна.
- Ще ми купи... Само ме тормозят с приказки. Махнах се. Живея сега с един... И той с една никаква заплата, като мен. Преди изкарваше по строежите покрай морето, но тази година и те го закъсаха. Като намери обект – далечен е – по три-четири седмици не го виждам. Съсипва се от работа, а пари – няма. Не смея да го попитам за нищо, не смея... И той – мълчи. Не казва – ще се женим ли, няма ли. Не мога да чета мислите му, не съм психолог, да го разгадавам. Не знам и в себе си какво ми е – обичам ли го, не ли...
Погледнах я странично. Красивото си е красиво: кестенявите чупливи коси, бялата кожа, тъмните очи. Дори и небрежно облечена, с поизносени джинси и с поохлузено яке – пак си беше красива. Жена – мечта; жена – приказка. На ръце да я носиш. А животът нелепо и несправедливо я беше захвърлил в моето комби...
- Не се сърди на вашите. Родителите са си родители. И да мърморят – за добро е. Томанят, томанят пък проронят някоя сълза и се бръкнат – на всичко са готови за децата си. Не късай връзката си с тях – ще липсва на всички ви. А най-много – ти ще страдаш.
Мълчанието увисна. Само колата го запълваше със специфичния си саундтрак. Забелязах как една издайническа сълза улови светлинка и я изпрати към мен. Сърцето ми, сви се. Стиснах кормилото и челюстите ми изпукаха. Какво право имах да се намесвам с приказките си?! Сякаш моята е наред... Светът леко се разфокусира, за миг. Припуши ми се. Не бях ги палил поне десетина години.
- Пушиш ли? – попитах без да се обръщам към нея.
- Рядко. Когато не знам къде да си сложа ръцете. От нерви...
Усмихнах се леко горчиво.
- Рано ти е за нерви... А пие ли ти се полутопло кафе?
- Пия го всякак.
Свърнах встрани под сянката на едни дървета. Отворих вратата да влезе малко хладно и свежо. Замириса на цъфнала акация, после димът на двете цигари постепенно го избута встрани. Бръкнах отзад, измъкнах термоса с кафето и напълних чашата. Подадох и я.
- Само една е... Аз ще си глътна направо от термоса. Не ми остана ред днес за кафе, едва сега се сетих за него.
- Благодаря. И с мен е така. Като ме завъртят повикванията – не се сещам нито за кафе, нито за нищо.
Отпи една малка глътка, колкото да го опита. После още една – по-голяма. Изпусна дъх, сякаш леко изахка. Беше невероятно естествено и женствено.
- Прекрасно кафе. Жена ти ли го прави?
Аз също отпих. Изведнъж усетих цялата умора, превиваща раменете ми.
- Не, аз... Излизам рано и не искам да я будя. Правя две кафеварки. Едната слагам в термоса, другата я деля на две – за мен и за нея. Изпивам моето сам и заминавам. Тя се прибира късно вечер. Най-често ме намира на две ракии и заспал пред телевизора. Понякога с дни само това кафе ни свързва...
Цигарите и бяха меки, със странен оттенък във вкуса и аромата, сякаш имаше канела в тях.
- Извинявай за одеве, не исках да те разстройвам. Не ми е работа нито да се бъркам в живота ти, нито да взимам отношение по проблемите с родителите ти или приятеля ти. Животът, еднакъв или различен – объркан е за всички ни... Ето, и моята дъщеря, запиля се по света. Опустя и къщата ми, и животът ми. Няма и с кого да се скарам, няма и за какво. Скитам, нося болката в себе си, днес тук, утре там... Сякаш търся бялата лястовица, да излекувам болната си душа,.. нали по тези места се явявала и носела щастие... Но сигурно отдавна е отлетяла някъде другаде. Може би и затова дъщеря ми замина – да я търси...
Подпрях ръцете си на кормилото, сведох глава върху тях. И сякаш всичко в мен изстена.
Усетих ръката и върху тила си. С другата повдигна главата ми и ме обърна към себе си. После ме притегли и ме прегърна, притисна се в мен. Ароматът на акациите нахлу през отворената врата, вече нямаше какво да го спре...


Моторът тактуваше отчетливо, а дърветата пробягваха покрай лентата на пътя. Тя пушеше унесена в мислите си.
- И сега ли не знаеш къде да сложиш ръцете си?
Сепна се. Обърна се към мен и се усмихна.
- А, не... Мислех си за бялата лястовица... Хората не биха могли да бъдат толкова наивни, нали!? Това не се е случило чак толкова отдавна, в обозримото минало е. Има нещо друго в цялата суетня около подобни митове. Мисля, идеята е, че докато търсиш поредната бяла лястовица – срещаш хора, докосвате се някак. Те споделят мъката ти, ти тяхната. Намирате взаимно утеха. Болката изгубва очертанията си, потъва размита в делника. Всеки дава на другия онази нужна частичка надежда, ако ще и последната да му е...
- Може би. И на мен психологията не ми е силната страна.
Жилищните сгради се заредиха покрай нас. Спрях на едно подходящо кръстовище.
- Иди при баща си, не отлагай. Дните са къси и преброени. Поговорете. Помоли го да ти даде колата си. Или ще го направи, или ще намери друга. Сега не е за висене по пътищата – хората изкараха наяве най-лошото от себе си, имала си късмет досега.
- И днес ли? - усмивката и ме заля. – Не ми отговаряй...
Наведе се, набързо ме прегърна с една ръка и ме целуна.
- Кажи на дъщеря си, че я обичаш. Винаги и го казвай. И не позволявай на никого да разруши това – всяка цена си струва.

Гледах я в огледалото, как се отдалечава.
Прибрах се, сипах си една ракия. На втората светът се отдалечи и поизгуби очертанията си. Взех телефона и набрах познатия номер.
- Знаеш ли, днес срещнах бялата лястовица. Донесе ми парченце щастие...

_______________