Покрай делничната проза
остава дъх за мъничък куплет...
Не е ли странна симбиоза,
между неочакване и порив на поет?
Души ме тягостният ден
с примката на празни думи,
кой от нас е променен-
светът или мостът помежду ни?
Във вътрешни пространства
мисълта е моята добра утеха,
липсват старите познанства...
откривам само спомен за човека.
Приятелството не е модна дреха,
която от досада можеш да смениш,
съдбовно вплетени били са дните,
и ти, обречен си със тях да изгориш.