автор: erka

Аз съм просто такава -
вечно нещо наежена!
Като полъх пристъпвам
две крачки встрани.
От предубеденост някаква
или недоверие?!
Не. Просто знам...
От близостта ме боли.

Няма нужда да знаеш
какво е в главата ми.
Мисли - пътища имам
на всички страни,
а по средата стоя
на полето смълчано
дето в ясен ден
пак проливно вали.

Знам, за тебе това е
отчайващо тъжно
и ме смяташ за някакъв
пъзел незрим,
но неволно увличаш се
да подреждаш парчета
от животът ми счупен.
И с любов ги лепиш!

А на края, когато
сглобиш и последното,
ще очакваш да видиш
твой шедьовър завършен,
ала там във наставките
ще мълчи самотата -
на кръста на твойта любов
от моята болка разпъната!