автор: atiragram

Хубостта на Изгрев преследва ме –
Августовски, дивен, светлозарен.
Небето сякаш от Слънце препълни се –
Изгревът и Планината сляха се в Ден.

Звездите “прикриха” пътя си собствен –
Единствено Слънцето щедро “разля”се.

Безбрежността му, обемащо жива,
Еднакво по Планината, диамантено блесна...
Рила усеща ли щастие и любов? –
Изгревът първо Нея докосва, облива!
Мусала осъзнава ли своята същина? –
Единството на плът и Дух съхранила.
Земята има ли свои си “чакри”? –
Астрални, земни, планетарни, светлинни...
Изживяла е Свой (тъй дълъг!) Път –

Залези в Изгреви е “превръщала”...
Една харизматичност усещах, неземна –
Моята плът вибрира... тръпне, ще полети...
Един лъч ме обгърна – преобрази ме,
Разсмя ме!... Душата ми бликна – “изпълни”ме!
Аз стоях, неподвижно стаена, смирена –
Занемяла от хубостта неизговорима.
А “нещо” тайнствено “извиси ме” – нещо
Хубаво, мечтано, жадувано, любимо...
Една нежност “понесе ме”, из тържествена тишина...
Слънчевият ми сплит и Слънцето сляха се в едно....
Изумрудено сияние бях... от Духът на Изгрева... над Рила...

акростих - 2009