автор: petia_bozhilova

Искра прочете късичкия мейл от Мария и се усмихна. Днешният ден се очертаваше да бъде наистина хубав! В цяла Испания- почивен вторник, навън –слънце, в стаята- кафе и препечени филийки...Сега и този шеговит мейл от редакторката в София относно стиха за Адаша ...
Отпи от горещата кафява течност и зачука отговора по черните клавиши на лаптопа:
„Мила Мария,
Много обичам днешния ден. На шести декември тук се празнува Деня на конституцията. Фиеста! Мога да си остана вкъщи и да си празнувам нашия Никулден. Двоен празник! Е, шаранът е само в спомените, но...
Днес, обаче, няма да се отдавам на носталгични настроения! Ще ти разкажа за моя адаш, летеца.
Запознахме се с него през януари 2007 година. Срещнахме се в Интернет, както и с теб. По това време още не се бях нарадвала на лаптопа и прекарвах часове вечер с него, чукайки по клавишите и чатейки в Скайп с най-различни „мили непознати другарчета“ от целия свят. Любимка ми беше рускинята Светочка от далечния южен Краснодар, моя връстница. С нея доста нощи въздишахме по едни рицарски образи, които сами си бяхме нарисували, но това е друга тема.
Един ден, както си чатехме със Светочка и си „ближехме раните“, тя ми каза:
-Имам тук един приятел.Българин, бивш летец, сега пенсионер.Много харесва твоите стихове.Мога ли да го свържа с теб?
-Аз летя само на сън, Светочка! Дори шофьорска книжка нямам, а от самолети разбирам долу-горе толкова, колкото от компютри. Но...щом е българин и обича стихове, със сигурност ще намерим допирни точки и теми за разговор.
Оказа се, че с Бреговия капитан, както се нарича той в Скайп, носим едно и също име и сме родени в един и същи град с три години разлика във възрастта. От официалното „Вие” минахме на дружеското „Адаш”, разменяхме си кратки мейли, съобщения, снимки...
Виртуалната болест е като шарката, колкото по-навреме се изкара, по-добре, защото ако те пипне на почтена възраст, те гази като валяк цинкова кофа. Затова не се учудих, че скоро след като започнахме нашата странна кореспонденция, започнаха да ми „идват“ стихове за него. Едно, след месец-два-друго, после трето...
-Ще ти посветя един цикъл, Адаш- казах му веднъж, сама не зная дали на шега, дали на истина.-Ще го нарека „нелюбовна лирика” и ще го издам в милионен екземпляр! Сигурна съм, че за три дни ще свърши!
Но аз отново се отклоних от темата, мила. Обещавам да не го правя повече!
Адашът беше това, което аз не бях. Имаше това, което аз нямах. Поне така ми се струваше, докато сглобявах образа му от кратките, накъсани съобщения. А такива идваха от всички краища на Европа, понеже пътуваше много.
Външно той имаше всички признаци, за да бъде описан като успял, дори преуспял за българските стандарти мъж. Добра пенсия на летец, която получавал от 40 годишен, тоест –още в разцвета на всичките си сили, дял в туристически комплекс на нашето черноморие, дял в руска агенция за недвижими имоти...Беше разведен, но на многобройните снимки, които ми изпращаше, до него се виждаха залепени по една от тези русокоси и дългокраки нимфи, които, само като ги видиш, дори да си 100% жена, ти се иска....На този пъстър житейски фон моята емигрантска чистаческа одисея изглеждаше като сива гугутка.
Въпреки всичко това от редовете, които той пишеше по екрана и от лицето му, което ме гледаше от снимките, струеше такава „сивотия”, както той я наричаше, че я усещах физически в стаичката си тук, в Мадрид.
-Всичко си имам, Адашче!-стенеше той-Въздух нямам! Да знаеш само как ми е писнало от софри и топли стаи! Небе ми трябва на мен, небе!
-Да знаеш, че ще изчезна!-закани се веднъж.-Ще се скрия от всичко и всички! Само на теб ще се обаждам тук!
Скоро след това го направи. Потъна като подводница за три седмици и ни вест от него тук, ни кост. След това дойде само кратък мейл с една спираща дъха снимка на Северното сияние краткия текст: „Аз съм в Ставангер, Норвегия. Летя с транспортен хеликоптер на нефтени платформи! Много ми е мъчно за България и децата! Не се съмнявай, винаги мисля за теб.“
След това-два месеца ни вест, ни кост.
Тъкмо когато вече се канех да му изпратя съобщение на GSM- a, да разбера дали е жив поне, той се появи отново в скайп и изпрати серия снимки, от които ми се усмихваше едно насинено и покрито с лепенки лице. Докато бил нашият в Норвегия, отишъл една неделя на гости на един свой приятел и бизнес партньор и се върнал...Европейски шампион по скокове със сноумобили!
-Отидох да погледам , адаш!-написа ми той.-Записах се за участие на шега, това щеше да ми е четвъртото качване на такава машинка. Погледнах небето, преди да се засиля...Казах си:”В теб съм!..И така!!!
Да знаеш само каква тишина настъпи, като съобщиха резултата! Всички наведоха глави, но...дойдоха и ме поздравиха! Едно само ме болеше в този миг: че няма там нито един българин, да ме види!..
-Почувствува ли се отново жив, Адаш?-попитах го.
-Напипа ме на болното място, Адашче! Аз отново съм жив!
Че кой друг, ако не аз, ще го напипа? Такъв луд скок можеш да направиш единствено ако си лудо влюбен в живота, или... той съвсем ти е омръзнал!
Помолих го за разрешение да изпращам изумителните му снимки на близки и приятели. Толкова се зарадва!
–Пращай ги на всички, Адаш, нека гледат! И пиши! Голям поет си, да знаеш! Твоите стихове си ги нося, където ида!
–Благодаря ти, стопли ме! Ще изпращам снимките и ще пиша, обещавам! А за поезията..., едни се затварят в кула и я пишат, а други, такива като теб, я дишат, Адаш...В небето.
Лятото на следващата година го „хвана “ в български води.
– Аз сега сьм в Бьлгария.-пишеше ми от там- Точно на брега на морето, радвам се на живота и си мисля кой можа да измисли името Черно-море......!!Та то е прекрасно синьо и красиво!!! Норвежко море е черно, Северно и Балтийско сьщо......някой е сбьркал ужасно!..А за рускините си права, Адашче, те са моя слабост!..“
Не зная дали има нещо сбъркано в цветовете на моретата, мила Мария, но в него самия имаше нещо, което се вълнуваше и го подмяташе като рибарска лодка.
Затова не се учудих, че скоро след това Адашът се качи на състезателна кола (виж го как се е изпъчил на едната от снимките, като Мечо Пух е с този гащеризон) и пропътува половината Европа, за да... счупи ръката си на рали в Португалия! Изтръпнах, като го видях на снимката, такъв „насинен“ и толкова отслабнал. Слава Богу, дебелата му глава беше здрава!
Появи се тук, за да поплаче над лошия си късмет и отново изчезна, за да се появи след два месеца...
Тази странна кореспонденция продължи цели три години, мила Мария. Знаеш ли на какво ми приличаха неговите къси, ярки мейли? На клечки кибрит, запалени в тъмното. Светят няколко секунди само. Време, достатъчно за очите ти да видят какво има там, на хълма с мечтаната доживотна осигуреност и охолен живот, по който се катериш с пот на челото ( всички гонят върха, гониш го и ти). Достатъчни за сърцето ти да се свие тревожно и за краката ти да забавят крачка...
Думата „пенсия“ го гореше от вътре, на жив огън го беше обърнала. Сякаш напук, точно тя май-много привличаше русокосите красиви жени, които гледаха от цветните снимки.
– Изпращам ти един текст като прикачен файл, Адашче.-писа ми той веднъж в Скайп.-Моля те да го прочетеш, само недей да ме съдиш!!
Мислех, че са някакви негови поетични излияния, писани на петролна платформа под студеното северно небе.Текстът се оказа горещото любовно писмо на една руска жена, изпратено до него!
Лицето ми се сгърчи, чак лошо ми стана от такава некоректност.
–Обеща да не ме съдиш, Адашче.-написа той в чата, сякаш ме видя и усети.- Спокойно, името ѝ съм го изрязал. Чети и ми кажи да се женя ли...
–Адаш! Ти си умен мъж, какви е този въпрос от теб? Че аз дори не съм те виждала, как мога да знам дали...
– А аз от къде да я знам, бе Адашче? Били сме няколко пъти...и това е. Дори с децата си не съм я запознала! А виж тя колко добре ме знае, в две страници ме е описала какъв юнак съм!
За няколко месеца получих не едно и две такива писма. Адашът сякаш се забавляваше с бурното ми недоволство.
– С какво ги омайваш, бе, човеко?
–А-а-а, аз за тях си имам специална програма, Адашче-свещи, лунни разходки със скутера ...Повече няма да ти казвам, че ти, каквато си даскалица Пена, от Мадрид чак ще ми изтеглиш ушите...
–Какво търсиш тогава с мен!- троснах му се веднъж.
– С теб съм истински, Адашче. И знам, че... и зимата ще си там и ще ми пишеш.
В момента, в който получех писмо от поредната лятна русалка, аз ги изтривах, мила Мария. Сега съжалявам за стореното, защото, като хвърлям поглед назад, виждам нещо много интересно: всяко писмо обрисуваше един съвсем различен Адаш и всяка си представяше бъдещето с него по съвсем различен начин. Писмата приличаха на огледала с красиви, лъскави рамки, които изкривяваха образа и го нагаждаха според своя стил и мебелировката в своя дом. Само по едно си приличаха- всички до едно слагаха като корона над усмихнатото лице на Адаша ...добрата пенсия.
Същата зима кореспонденцията между Светочка от Краснодар, Адаша от Варна и Адашчето от Мадрид се прекъсна. Светочка намери в интернет един стабилен, улегнал, осигурен мъж от Германия. Събираха необходимите документи за брак и готвеха сватба. Адашът замина да работи на хеликоптер на нефтена платформа и не ми писа повече. Не отговори на съобщенията, които му изпратих за Коледа и Нова година.
Жив и здрав да е! Явно този път се беше скрил и от мен. Защо ли го направи? Може би това е съдбата на запалените кибритени клечки в ръката ти- да избягат далеч от теб, докато горят още. Подържиш ли ги повече, от колкото ти е необходимо, за да видиш посоката, ще те изгорят
А дали пък и аз не се бях опитала да го вместя в моите рамки? Аз се стараех моето огледало да бъде чисто и да отразява вярно действителността, обаче...Ние всички сме убедени в това...докато не стане на парчета.
Но това е тежка тема, мила, нея и багер няма да я вдигне, не е за моята лъжица. За мен е стихчето, което ти бях изпратила.
Когато го написах, виждах пред себе си Адаша, затова и стилът ми е един такъв уж шеговит, уж лековат, а в същност...Не знам дали това е поезия, но със сигурност е светло чувство и той го усеща с всяка клетка на тялото си, където и да е.

ПЕНСИЯ

В природата пенсия няма, Адаш!
Кого ще спреш там посред лято?
Орелът лети до последния час,
делфинът разплисква водата!
И червеят даже, де гризка във нас,
и той...Но таз тема е друга!
Родени сме тук да сме живи, Адаш,
с живот на живота да служим
кой, както и колкото може, Адаш!
Е, с тебе все дивото гоним,
но влака се кара от луди, Адаш!
Те, кротките, стават вагони,
които си возят товара без глас
и в релсите злобничко тракат,
мечтаейки скрито заветния час,
във който покой ще дочакат...
В природата пенсия няма, Адаш,
но дал Господ пътища прашни!
Един тук е свършил, друг има пред нас...
Далеч е до зима, Адашче!“

Искра вдигна глава и взе бялата чашка в ръце. Кафето на дъното беше изстинало, но тя го изпи с наслада и пъхна в уста последната коричка от препечената преди час филия.
Кликна на „изпрати“ и изключи лаптопа. Време беше да прескочи до арабския магазин, че беше останала без плодове в хладилника. Знаеше какъв ще е отговорът на редакторката в София: „ Стихът ще остане така, както ти кажеш, мила. АВТОРЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО!“

–Моля Те, бди над Адаша, Авторе!-усмихна се Искра на късчето небе в малкото прозорче, неприлично синьо за декември.-Над него, над Светочка, над всички нас! И...не бързай да ни прибираш на сигурно при Теб! Остави ни да си трошим главите и огледалата...