автор: verysmallanimal

Къщата падаше. Падаше бавно, вгледана в зейналата пред нея дупка, сякаш се навеждаше да търси нещо изгубено. През пролетта и есента, когато дъждовете пълнеха дупката с вода къщата можеше да види отражението си в нея. Виждаше олющените си стени, ослепелите прозорци и увисналата от стрехата дъска, която пресичаше като белег лицето ѝ.
Отдавна, когато беше нова и хубава, когато димът от комина се изпъваше нагоре към облаците, за да ги накара да се разкихат и разлеят водата си по земята, къщата си посади дърво. Направи го с помощта на малка детска ръка, която изхвърли през прозореца един орех. Почвата в градината не беше кой знае каква, но животът обикновено не придиря много и след време там, където беше паднал орехът се появи малко зелено стъбълце. Нататък слънцето и дъждът си свършиха работата – стъбълцето се превърна във фиданка, а тя – в красиво и силно орехово дърво. Животът за къщите и дърветата тече бавно, та минаха години, докато един от клоните на ореха се протегна и докосна къщата – под стрехата, точно между двата прозореца на втория етаж. Листата на клона засенчваха прозорците и този жест на внимание и загриженост накара къщата да се почувства специална. Тя имаше орех, а орехът имаше нея – тъй както всички неща на света си принадлежат едно на друго.
Така двамата поеха заедно през времето – той, прегърнал я нежно и тя, вгледана с любов във короната му. А времето не спираше нито за миг – донасяше едно, изхвърляшв друго и променяше света ей тъй, за забавление. Правеше го, обаче, бавно и внимателно, сякаш плетеше чорап – бримките на дните се наслагваха една върху друга без прекъсване и ред по ред изплитаха сезони и години. Горещите летни следобеди приспиваха птиците по клоните на дървото, щурците се завираха дълбоко в пукнатините на жадната за влага земя и само скърцането на една люлка, вързана за онзи почти хоризонтален клон и веселите викове на децата образуваха вълнички в гъстия като петмез въздух. Децата растяха и това личеше по промяната в гласовете им и по следите които оставяха зиме в снега – стъпките около снежния човек ставаха все по-големи, а след време снежният човек вече не се появяваше с първия сняг. Има такова време – когато предишните деца ги няма, защото са отишли в света на възрастните, а новите още не са дошли. Време, в което светът седи замислен край пътя и се чуди накъде да хване – към своя край или към бъдещето си. Всичко е притихнало в очакване. Но не за дълго – идваха дни, когато люлката отново скърцаше, хладното мазе се пълнеше с тумбести дини а косовете се надпреварваха да кълват узрялото грозде по асмата. Вечерите бяха дълги, шумолящи от тихите разговори около масата под ореха, а нощите носеха желание за любов. Зиме снежният човек гордо се пъчеше с дългия си червен нос – почти толкова червен, колкото бузите на децата и виното, което палеше искри в очите на бащите им. И над всичко това орехът и къщата щастливо се споглеждаха – нали това бяха техните деца – и най-малките, и най-старите, които с труд мъкнеха годините си.
Колелото се завърташе и на мястото на тъжните хлипания, с които изпращаха някого много далеч и завинаги, се чуваше проплакването на ново малко човече, велегласно обявяващо на света, че идва, за да го покори.
Поколенията се сменяха, родът обаче оставаше здраво вкоренен в малкото парче земя, където къщата и орехът грижливо събираха спомени – още от времето, когато светът и всички в него бяха млади. Спомените се издигаха нагоре със соковете на дървото, отиваха в листата и от там полека и невидимо капеха върху изруселите от слънцето коси на малките момчета и момичета, за да напоят душите им с обич. И децата отнасяха тази обич със себе си – в далечни краища, където и от най-високата планина не може да се види родния дом, а тези които оставаха в къщата и умираха там я предаваха отново на земята, от която беше дошла. Годините, добри или лоши, спокойни или посивели от праха, който вдигаха войнишките ботуши, потъваха в реката на живота. Понякога пълноводна и буйна, понякога – тънко ручейче, което аха да изчезне съвсем. Нещата се случваха, вестите за тях идваха, натоварени на магарешки самари, велосипеди, автомобили или просто се появяваха един ден, без никой да знае как и от къде. Идваха със закъснение или изобщо не се отбиваха през къщата – решили, че тук времето тече прекалено бавно, те препускаха по широките пътища към места, където хората не живеят, а тичат, за да изпреварят самите себе си.
Земята се въртеше все по-бързо, селата се приближаваха едно към друго, ставаха градове, които също скъсяваха разстоянията помежду си – светът се смаляваше. Новината сега не идваше – тя връхлиташе. Или, по-скоро, новината включваше в себе си всичко което срещнеше по пътя си.
И времето – преди то течеше – кога бързо, кога бавно, но като застанеш на единия край, можеше да го видиш, как избледнява в далечината. Хората стояха в средата на това течение като пътници, чакащи на малка гара, взиращи се назад и напред по продължение на релсите. Назад – понякога чак до войната, разхвърляла ръждясали цистерни, димящи купчини въглищна пепел и тук-там някоя прекатурена каруца. Напред – до следващата жътва или до сватбата на някое от децата. Нататък релсите се губеха в мъгла, но усещането, че са там караше хората да вярват, че на другия край пак има свят, има живот и те все някога ще стигнат до него. И посоката беше една – от вчера към утре, минавайки през днес, когато се случват единствено важните неща.
Времето нямаше вече посока – не идваше и не си отиваше, а се осукваше около себе си и около света, разпъвайки го по спирала, раждаща се и изчезваща на същото място. Виещо от усилие да се затвори в себе си, да възстанови изгубената си цялост, разкъсана на хиляди мигове, отрязъци, насечени от новини за неща, които може да са се случили, а може и не. Защото случването на нещата предполага начало и край, то е като канапче с нанизани шарени топчета – хората и нещата, които те правят. Сега на всички им се случваше всичко – едновременно и непрекъснато. Канапчето го нямаше, хора и случки бяха смесени и като че огромна шепа гребваше от тази смес за да я хвърли в нагорещен тиган, където шарените топчета подскачаха с писъци нависоко – не защото така трябва, не защото едно води до друго, а защото не могат да си намерят място.
И в този препускащ свят, който прескачаше днешния ден, за да търси себе си там, където още нямаше нищо, родът не издържа и се загуби. Много години бяха минали без да се чуе детски смях под ореха. Асмата подивя от мъка, гроздето се раждаше дребно, беше кисело и косовете не се надпяваха вечер. Изоставени, обградени от тишина, къщата и орехът продължаваха бавно по пътя си, убедени, че някога – когато и да е – животът ще надникне отново в запуснатия двор. Бяха остарели заедно – все още докосващи се, подкрепящи се един друг, трупащи спомени и тиха тъга.
После отсякоха ореха. Никой не разбра кой и защо. С писък на болка дървото бавно се строполи на една страна и притихна. Там, където трябваше да са корените му, нямаше нищо. Защото те не бяха в земята. Корените му бяха в сърцата на стотиците родени, живели и умрели под сянката му и затова под него зееше огромна яма – черна и дълбока, която стигаща до центъра на земята.
Нещо се пречупи в къщата. Загубила единствената си опора, стенеща под тежкото небе, което я натискаше все по-надолу, тя се килна на една страна – като че надничаше в ямата, където беше изчезнал целият ѝ живот. Падаше. Падаше бавно, отчаяно опитваща се да се хване за несъществуващата вече надежда. Хълмът зад нея полека се издигаше и я тласкаше към ръба на ямата, ветровете я брулеха и накрая тя се предаде.
Един ден тя се свлече безшумно в дупката и изчезна.
А след нея постепенно потъна опустелият свят. Свят без корени, за който нямаше днес, нямаше и утре.