автор: verysmallanimal

Природата погребва в земята всичко, което не ѝ е нужно, а човекът трупа и дълго пази всякакви непотребни неща.
И няма бедни, няма богати – обърнали сме къщите си на сврачи гнезда. А като се напълни къщата с всякакви неработещи, счупени и скъсани вехтории, започва сортирането – едни отиват в мазето, други на тавана, а трети – които хем мразим, хем ни се свидят – подаряваме на комшиите, когато се случи да имат празник. И получаваме от тях, разбира се, та броят на боклуците не се мени чак толкова. Затрупваме се, вероятно, с тези парчетии от минали и дори несъстояли се животи с тайната надежда, че като дойде време да ни прибере, господ няма да ни намери под купищата проядени от молците черги, нащърбени паници и изтърбушени радиоапарати.
Сигурно нещо такова си е мислел оня циганин, дето една сутрин бавно мина с препълнената си каруца през Кутра на път от Елена за кортенските бани. Циганинът ходеше пеша и водеше кончето за юлара, а върху камарата железарии и парцали седеше жена му и го навикваше. Правеше го, защото беше жена, а той знаеше и кътните зъби на жените, та си мълчеше. На излизане от селото едното колело на каруцата хлътна в дупка, конят помисли, че е стигнал до края на света и спря. Циганинът го перна по муцуната, запря крака в калта и го задърпа, а жената не спираше да гълчи. Конят се напъна, каруцата изскърца и с подскок се измъкна от дупката. В тая кратка бъркотия никой не забеляза как един стар стенен часовник с кукувичка се изхлузи изпод чергилото и цопна в локвата. Каруцата продължи по пътя, все така жално скърцайки, а циганинът и жена му никога не разбраха за загубата – като имаш цяла каруца с разни чаркове, събирани ту и там един часовник повече или по-малко няма никакво значение.
Около час по-късно Гана Пръскачката натири мъжа си да върви в кметството, че бяха започнали да записват за въглища. Пеньо само това и чакаше – щеше да свърши работа за десетина минути, а после щеше да се отбие при Минко в читалището и да си поприказват з онези индианци, дето рекли, че през две хиляди и дванайста светът щял да свърши. Не изминал и двадесет метра, погледът му попадна на калната локва, от която се подаваше часовникът с кукувицата. Пеньо е човек, който във всичко вижда знаци и, обърсал криво-ляво часовника от калта, побърза да се върне у дома.
- Гане! Гледай какво намерих на пътя – часовник! – радваше се той – знаех си аз, като станах сабале с десния крак, че е на късмет!
Гана взе часовника, повъртя го в ръцете си и му се сопна:
- Стига с твоите глупости! Оставяй това чудо и бягай да вършиш работа!
Пеньо погледна още веднъж дървената кутия с лъскав циферблат и излезе, като весело си подсвиркваше.
Улисана в готвене и други къщни работи, Гана съвсем забрави за новата придобивка. Чак към обяд, когато се чудеше къде ли се е запилял мъжът ѝ, тя се сети за часовника. Взе го, повъртя го в ръцете си, раздруса го, като надаваше ухо да чуе дали работи и го тропна на масата. Отвътре се чу стържещ звук, сякаш нещо се навиваше на макара, а после едното крило на прозорчето, от което трябваше да се показва кукувичката се открехна едва-едва, една малка човка се показа и каза „Ку!”. И толкоз. Гана понечи да го вземе отново, та да види има ли живот в тая машинария и в този момент откъм другата стая се чу сподавен вик и нещо тежко тупна на пода. От няколко гдини старата майка на Пеньо, баба Гергина, почти не можеше да става от леглото и Гана, която беше добра душа, макар и малко урсуз, се грижеше за нея. Сега тя бързо отиде в стаята, да види какво става. На пода до леглото, просната възнак с широко отворени очи, лежеше баба Гергина – вгледана в тавана, през който душата ѝ беше излетяла, за да намери покой в онова място, където господ събира тези, дето са си извървяли пътя.
Погребаха баба Гергина както си му е редът, ошетаха стаята, която се беше умирисала на камфор и животът си продължи кротко, сякаш нищо не е било. Както се казва – умрелият си е умрял, а ядовете за живите край нямат. Пеньо се опита да поправи часовника – много му беше мерак да чуе как кука пилето вътре, но не успя – всички чаркое бяха ръждясали, махалото беше изкривено и той го качи на гардероба – за хубост, както каза. Една вечер, няколко седмици след това, тъкмо се приготвяха да си лягат и Пеньо си беше наумил някои неща, които да свършат с жена си под юргана, часовникът изскърца, човката се подаде и рече: „Ку!”. Двамата го почакаха малко, да видят дали няма да се случи нещо, но часовникът се умълча горе на гардероба и не щя да каже нищо повече. После, в тъмното, Пеньо понечи да погали Гана, но тя само изсумтя и се дръпна в другия край на леглото.
А на другата сутрин, рано-рано на вратата похлопа Асен, комшията:
- Ганке ма, ще дойдеш ли да помогнеш на Мичето, че снощи тате се спомина, та...
Гана потърка сънено очи и тъкмо се пресегна за жилетката, която висеше зад вратата, когато нещо я спря:
- Кога бе, Асене? Викаш – снощи, ама кога точно умря бай Петър?
- Ами че знам ли, към десет, десет и половина трябва да е било – чух го да пъшка оттатък, ама той тъй си прави, та не му забелязваме много. То, нали знаеш, свиква човек...
Гана и още няколко жени отидоха, нагласиха бай Петър и се прибраха по къщите си да си гледат работата. Още от вратата Гана се развика:
- Пенко! Да махаш туй нещо от къщата, веднага! – ръката ѝ обвинително сочеше към гардероба, върху който кротко и мълчаливо се кипреше стенният часовник.
- Що пък? – измуча Пеньо, докато глозгаше едно пилешко крилце, останало от снощната вечеря.
- Когато се обади първия път, какво стана, а? Майка ти почина. А сега...
Гана се позапъна, за да намери думи:
- А снощи в колко часа се обади пак тая проклета човка, помниш ли?
- А, че отде да помня – Пеньо се мръщеше от усилие да си спомни – някъде десет ли, десет и нещо ли...Ама що?
- А на Асен баща му кога се е споминал? – тържествуващите нотки в гласа на Гана не оставяха никакво съмнение във връзката между двете събития.
- Бреййй...да не мислиш, че...а?
- Мисля, не мисля – махай го веднага, че ще измори махалата!
Пеньо понечи да възрази, но като познаваше нрава на жена си, реши да си премълчи и само кимна с глава. Покатери се на един стол, свали часовника и го загледа със съжаление.После му хрумна нещо:
- Абе, нали сестра ти има слдед някое време рожден ден, не може ли...
- Ти чуваш ли се бе! – шията на Гана се беше зачервила, а очите ѝ го бодяха като игли – Сестра ми! Какво ти е направила, бе, какво?! Оная година кой ти даде пари за цигли, кой? А сега си решил да ги изтрепеш!
- Ама не бе, Гане, как така...аз за добро бе, за подарък! Пък той, Кольо нали е монтьор, та може да си го поправи и...
Усети се, че така само налива масло в огъня и млъкна. После взе един вестник, уви часовника и излезе.
Беше решил да го хвърли в реката и тя да го отнесе, но като минаваше край стоилови забави крачка. Със Стоил имаха стара кавга – навремето Пеньо му беше продал едно прасе, а то взе, че умря след няма и месец. Тогава Стоил се запъна и не му плати. Дълго време се дърляха – и по улиците, и в кръчмата, но оня беше инат и Пеньо не видя и лев от прасето.
- Мамицата ти – изруга Пеньо, огледа се внимателно и остави часовника до портата на врага си – на ти сега прасе, на ти пари!
Врътна с и бързо се упъти към къщи.
След три дни се чу, че на стоиловица леля ѝ, дето деляха един двор, получила удар. Уж нищо, ама Пеньо все се подсмихваше под мустак и Гана един ден го хвана на тясно:
- Къде хвърли часовника, Пенко?
- Аз...ами къде – в реката, нали... – мънкаше Пеньо.
- Божкеее! Оставил си го пред стоилови, нали?
- Ами то съдба ма, Гане, съдба! Пък часовникът само казва кога...
Хък-мък, призна си Пеньо и докато жена му се канеше хубаво да го насоли, се шмугна в бараката – уж нещо работа имал.
Незнайно как, часовникът смени още двама притежатели. На чина Кера мъжът – пияница и мързеливец, го домъкнал у тях един ден, а после, след седмица, падна по стълбите от втория етаж, докато се опитвал хем да слезе, хем да си обуе гащите. Чина Кера го дала на Тяната от дърводелския и там часовникът като че се укроти. Вярно, на Тяната една братовчедка от Стара Загора почина малко по- късно, ама надали това беше работа на оная кукувица.
Понеже половината село, както е навсякъде, са жени, слуховете за проклетата кукувица не закъсняха. И нали – слухове, а не някакви си науки там – вярваха им. Повярва и Тяната и реши да се избави от часовника. Пъхна го в една чанта и тръгна към спирката на рейса – искаше да го остави в града. Както беше казал на един свой колега от цеха – те, гражданите без туй са много, бълха ще ги ухапе. Хубаво, ама пътьом реши да се отбие да нагледа дядо си – стария бай Стоян.
На деветдесет години, с един крак, старецът живееше сам и отдавна се беше приготвил да се представи, както имаше обичай да казва, „пред началника на началниците”. Но „началникът” не бързаше да го прибере, а го оставяше да се мъчи с патериците.
Като разбра за опасната сила на часовника, дядо Стоян се позамисли, и рече:
- Тяна, чедо, я остави тая пущина при мен, а? Ей на – сам съм, едва се крепя, няма да е зян, ако си ида.
И тъй, часовникът остана в селото. Мине се не мине н бай Стоян го поглеждаше строго:
- Хайде бе, какво се кумиш! Хайде изаваждай пилето, че и аз да заминавам при баба ти стояновица! На, виж, че всичко ме боли, гаче на шиш ме въртят!
Пилето, обаче, си седеше кротко в кутията и ни „Ку”, ни „Му”.
Мина месец, станаха два – и нищо.
Една сутрин старецът се събуди от една голяма, много досадна муха. Бръмчеше наоколо, кацаше по носа му и мира не му даваше. Той се повъртя в леглото, пък се надигна, взе един вестник и задебна мухата. Малката гадина кацна на масата до леглото, гледаше го нахално и потриваше крачка. „Спипах те!” Рече си дядо Стоян и замахна.
Точно в този момент прозорчето на часовника се открехна, пилето подаде нос и се чу едно „Ку!”.
Не беше преценил старият човек правилно разстоянието и както замахна към мухата, се катурна от леглото на пода.
След няколко минути се надигна с пъшкане и псувни и, опрян на патерицата, се огледа. Беше сигурен, че не е уцелил мухата. Но тя беше там, на масата – вирнала крака, мъртва.
- Ега ти боклука! – извика бай Стоян към часовника – това ли ти беше силата бе! Една нищо и никаква муха – ами че аз можех сам да я убия!
Вдигна патерицата и с все сила я стовари върху часовника. Кутията отхвръкна в ъгъла, двете крила на прозорчето се отвориха. Навън, закачена на пружина, изпадна малката кукувичка, залюля се насам-натам и тихо каза: „Ку!”.
А после – тишина, с която природата почете преминаването на часовника от един свят в друг.