автор: secret_rose

Прозираш ли... защо те припознах
и в тихите ти пръсти се откривах...
Защо да се докосна не посмях
и с края на душата си парлива...
И после разруших и мост и брод
и дните коловози в синевата -
сърцето ми отнемаше живот.
Сърцето ти среднощно виждах свято.
И носеше Плода. И в твоя Храм
отслужваха последна литургия.
Изгаряше ме Словото Хирам
завръщайки изконното до ние
и падах с разранени колене
пред гневните очи на мандеити
преди да съм Йоановото Не...
И след солта на слепите семити.
Камбаните катурваха очите ми.
Езиците разпалваха блатата.
И в този миг видях те как политаш -
облечен само с блясъка на злато.
И припознах... прозираш ли. Защо...
В теб ирисите бяха с цвят оловен.
И друго ме обгърна с теб... не То.
Което си, любими... - само спомен.
Където си, Любими... Дъх раним,
отронен под ресницата на лира:
единствен звук, един... неразрушим.
Във който само чисто се умира.