автор: EvaKovach

Момчето обичаше тишината. Всъщност, обичаше звуците с които беше пълна тишината, но хората бяха прекалено шумни, за да ги чуят.

Всичко започна още когато беше бебе. Заспиваше трудно и се събуждаше дори от падането на прашинка върху дървения под. Майка му излизаше от стаята на пръсти, като прескачаше умело скърцащите дъски и затаяваше дъх, сякаш за да е по-лека.
Живееха само двамата и в къщи винаги беше тихо. Той лежеше в креватчето си и по леките шумове познаваше какво прави тя. И тъй като знаеше, че непрекъснато се ослушва за него, си кротуваше и гледаше да не я притеснява.

Понякога се събуждаше от скърцането на гардероба. Виждаше баща си да вади чиста риза, скрит зад голямата дървена врата. Мислено го наричаше човекът от гардероба. Наблюдаваше го как несръчно сваля ризата от закачалката, а после бързо излизаше от стаята, без да поглежда към бебешкото креватче.

После баща му спря да влиза в стаята. Човекът от гардероба изчезна. А тишината окончателно превзе къщата.

Майка му се носеше в своята тишина като обвита в бяла мъгла. Почти не му говореше. Понякога го взимаше в ръце и го прегръщаше дълго. Понякога пускаше музика и танцуваха. Музиката беше винаги тъжна. Може би затова не обичаше музиката. Не му харесваше тази натрапчива емоция, която сякаш те блъска в гърдите и крещи “Почувствай ме!”

Предпочиташе деликатната емоционалност на книгите. Харесваше начинът, по който говорят книгите-директно в съзнанието, без посредничеството на човешкия глас. Човешките гласове бяха груби и неизразителни, те можеха да накарат дори най-красивите думи да звучат нелепо и безсмислено. Книгите имаха съвършен глас. Той звучеше в главата му винаги красив, богат и мелодичен, чрез него думите оживяваха и той ги приемаше като откровение. За разлика от хората, книгите знаеха кога да говорят и кога да мълчат, кога да викат и кога да шепнат, кога да плачат и кога да ликуват.

С годините тишината стана неговата аура. Когато излизаше навън, той слагаше тишината като ризница, достатъчно здрава, за да го защити от човешките гласове. Вкъщи пускаше тишината да се рее свободно наоколо. Понякога неговата тишина докосваше тази на майка му и се отдръпваше смутена. С времето бялата мългла се беше сгъстила и втвърдила и сега обгръщаше като саван дребното й тяло.

Тя продължаваше понякога да го прегръща, питаше го за училището, правеше му сандвичи, понякога дори се разхождаха заедно. Тогава неговата тишина много внимаваше да не докосне нейната.

Един ден на вратата се позвъни. Момчето излезе от стаята си и видя майка си да държи отворената входна врата. На прага имаше куфар. А зад него стоеше човекът от гардероба.

Момчето видя как тишината около майка му бясно пулсира, но не от вълнение, а по-скоро конвулсивно. Точно когато си мислеше, че ще избухне, тишината потръпна за последно и замря. Майка му се обърна, влезе в кухнята и затвори вратата зад себе си. Чу я как пълни джезвето с вода.

Момчето гледаше куфара. Вътре сигурно бяха ония ризи, които баща му взимаше от гардероба. Изведнъж тишината настръхна и той осъзна, че мъжът се готви да заговори. Може би просто щеше да каже довиждане.

Но момчето знаеше, че този глас е опасен. Би ранил смъртоносно грижливо отглежданата тишина, неговата и на майка му, би оставил непоправими пукнатини от закъснели въпроси и ненужни отговори, би отворил отново вратата на гардероба, която майка му никога не отваряше.

Момчето взе куфара и го сложи от външната страна на прага. После тихо затвори вратата. Тежките стъпки отвън отекнаха в тържествуващата тишина.

А от кухнята ухаеше на току що сварено кафе.