автор: zebaitel

Октомври отскубна последното пауново перо от пъстрата опашка на лятото, повя си с него, но се престара и вместо да усетят лек, охлаждащ, есенен гъдел, хората наизвадиха дебелите зимни палта и обувки, и се засвиваха в тях, обаче това беше вече втория ден – първия, никой не знаеше какво го очаква вечерта и през нощта, караше си
колата по тениска и с летни гуми, и пропускаше покрай ушите си прогнозите на синоптиците. А Мариана даже не ги слушаше. Имаше си достатъчно счетоводни грижи на главата, ядосваше се на себе си, че е такава „мека мария” да се съгласи да бие сто и кусур километра път за някаква си инвентаризация, която всеки новак, завършил счетоводство и контрол би могъл да направи, но колегата нещо го беше закъсал и й се примоли, пък и не беше само колега. Позастарели, разнежващи мисли за любопитните му устни и топлото му тяло още предизвикваха особено присвиване някъде в корема й, когато им позволеше да й кръжат из главата.
Вятърът се усили изведнъж точно когато отби от главния път и почна да лепи жълти листа по предното стъкло, сякаш слагаше почти излезлите от употреба пощенски марки върху старичкия й „Опел Вектра”, за да го прати по пощата в някоя морга. Плисна и внезапен дъжд, и пенсионираните чистачки закретаха отпреде й, нагърбили се да изтикат водните струи, запрепъваха се в листата, неспособни да разчистят и една педя за гледане! Мариана се измъчи да се взира, вратът й се схвана от напрежение, стана й студено, а когато дъждът се обърна на мокър сняг, за пръв път й просветна, че може да стане и по-лошо. Точно когато с учудване отбеляза, че по този път през гората не среща коли, нещо изтрака в гръдния кош на запъхтяната Вектра, тя изхърка и спря.
„Ей сега я втасах! Мамка му! Мамка му! Мамка му!”
Виелица в средата на октомври, тя е тръгнала на майната си, нищо не разбира от коли, насред гората е, никакъв телефон не може да има обхват тука, по радиото обявяват код оранжево за някои райони на страната – сега го чу.
„ Мисли, Марианке, мисли! Какво сега? Имаш само една жилетчица, обувките ти плитки, не можеш да направиш нищо с колата, не можеш да се обадиш, пък и на кого ли...
Излезе припряно навън, вдигна капака, гледа известно време вътре, пипна тук-там, през това време обувките й подгизнаха, гърбът й се намокри, а вечно непокорната й, къдрава коса висна на мокри кичури. Пак влезе вътре, вече мокра и зъзнеща, и зачака.
Когато усети чукането по страничното стъкло и видя мустакатото лице в сумрака, тя вече така се бе вкочанила от студ, че мислите й плуваха под замръзналата кора на мозъка й с огромно усилие. Двамата цигани се мъчеха да отворят предната врата и да надвикат бурята. Караха я да излезе. Пръстите не я слушаха от студ и от страх, а ледените придатъци, в които се бяха превърнали краката й, бяха залепнали за пода. Когато най-сетне се пребориха с вратата и я издърпаха отвътре, тя просто се строполи в ръцете им.
Не усети да пада в снега. По-високият, слаб, като изгладен с ютия циганин я вдигна на ръце, позаклатушка се под тежичкото й тяло, но я занесе до спряното наблизо магаре. Сложиха я да седне на една страна: и дума не можеше да става Мариана да разтвори крака и да яхне добичето, и накъсано заобясняваха, че са секачи, времето ги заварило на склона от другата страна на пътя и сега се опитват да се доберат до колибите. Чак сега Мариана видя брадвите! Докато по-младият водеше магарето, високият я придържаше на седлото, иначе, тя наистина щеше да се изсипе като чувал с картофи в снега и обясняваше, че ако даде времето, на сутринта ще намерят кой да оправи колата, но тя не го слушаше особено, само усещаше топлата му ръка на бедрото си.
Ако някой някога беше казал на Мариана Иванчева, експерт-счетоводител, управител на счетоводна къща ЕТ”МИ-50”, че ще спи върху слама в колиба, покрита с найлон сред снега, няма да се притеснява от окръгленото си тяло и огромния си бюст и ще се събуди в прегръдките на най-кльощавия, черен, мустакат и горещ циганин, тя естествено, би се изсмяла! Усетил я, че се събужда, Христо се протегна, прокара ръка по голото й бедро, нагоре по корема и като стигна до гърдите й, огради едната в двете си шепи, и се наведе над нея. Сякаш ток прониза тялото й, а под затворените й клепачи заиграха безброй шарени паунови пера...