автор: ringo

На Ивето и Мони, с много любов!

Днеска ходих с дъщерята
в близката до нас гора.
Капеха без шум листата,
цял килим под нас изгря.

Но детето, натъжено,
ме запита с глас смутен:
"Няма ли да е студено
на дърветата край мен?

Утре вече мраз ще хване,
ще натрупа пък и сняг.
Голички ли ще останат?
Как ще презимуват? Как?"

Аз сълзата му избърсах
и помилвах го с ръка.
Думи точни в миг потърсих.
Отговорих му така:

"Няма да им е студено,
цяла зима те ще спят.
А напролет във зелено
всички ще се облекат.

И ще стане пак красиво,
и изпъстрено със цвят.
Птички пак гнезда ще свиват,
пиленца ще си родят.

В клоните пък птича песен
непрестанно ще звучи.
Във гората чак до есен
пак живот ще закипи!"

И усмихна се детето,
пък макар и през сълзи.
Аз избърсах му нослето -
рано му е да тъжи!

А отвътре ми е топло -
има, милото, сърце!
Гордост бащинска ме чопли
и го вдигам на ръце...

"Тате, вече съм голяма,
нека повървя сама!
А от болницата мама
право тук ще доведа!"...

Как ли да му кажа само
и дали ще разбере,
че я няма вече мама...
Няма да се прибере...

Хор от ангели небесни
горе ще я утеши...
Тъй посрещат...с божи песни...
този, който не греши...