автор: Konstantin_Lakov

Жената с бледозелената жилетка отключи вратата на блока и изкачи пеша осемте етажа до таванското помещение. Асансьорът, заинатил се от месец насам, все така си висеше между третия и четвъртия.
Беше около два следобед. Тази събота, странна работа, не я бяха задържали в гадната рекламна агенция до късни нощи заради новия каталог на „Амстер Д’Ор – хай дефинишън козметика, аксесоари и арт-имидж: сървайвал кит на модерната ууман”. Не беше за вярване: клиентката, неграмотна мутреса от неизвестна порода, днес така и не се мярна в офиса с поредната си идейка в стил „ей това розовкото, дето първо го бях поръчала да ми го нарисуваш в синьо, реших да го направим малко по-зелено”. Дори не се беше обадила по телефона. По обед секретарката пусна слуха, че каталогът май се отменя. Шефът говорил с мъжа на клиентката, който му казал, че жена му си била разбила тиквата с някакъв пепелник или нещо такова – не успяла да ги подслуша много добре, тъй като мъжът бил в някакъв самолет и линията им глъхнела. Касиерката изненадващо обяви, че плаща извънредните. В един часа шефът с озадачен вид си тръгна от офиса. Петнайсет минути по-късно се изнесоха и всички останали.
На връщане от работа успя да мине през заложната къща и да откупи часовника си. Извънредните, натрупали се от февруари до юни, не само стигнаха, но и остана точно колкото за пластмасов пистолет-играчка, който удачно имитираше истински, черна скиорска шапка и пакетче дъвки.
Отвори вратата на таванската стаичка, остави покупките си на масата и отиде при бебешкото креватче.
Бебето спеше и доволно примляскваше. В ръчичката си стискаше йо-йо-то, което беше подарила на мъжа си същата сутрин. Тя поклати глава, взе йо-йо-то и се върна при масата.
Събра чашите, изхвърли препълнения с фасове пепелник, дояде салатата на крак и се захвана да мие чинийките. Бебето се събуди и взе да гука. Смени му памперса, нахрани го, отвори прозореца на капандурата възможно най-широко и изпуши една цигара до половината, хвърляйки гузни погледи към креватчето. „Трябва да спрем с тези цигари”, каза си незнайно за кой път. „Първо, така ще натровим бебето, второ, може да увредим сперматозоидите си и да умрем млади и хубави, и каквото там още ни предупреждава министерството на здравесъсипването. Трето, направиха ги да струват колкото теглото им в злато, мамка им.”
После се върна при бебето, боцна го с пръстче и седна да му почете от Едгар По. Бяха стигнали до „Елдорадо”.

“Over the Mountains
Of the Moon,
Down the Valley of the Shadow,
Ride, boldly ride,
The shade replied, –
If you seek for Eldorado!”

Бебето възнагради рецитацията й с ръкопляскане и жената с доволен вид захлопна томчето.
– Заспивай сега – нареди тя с безкомпромисен тон. – Мама трябва да излезе по работа. Отскачам до банката и се връщам най-много след час. И през ум да не ти мине да купонясаш междувременно и да си устроиш оргия.
Извади от шкафа ножица и се захвана да реже дупки за очи на скиорската шапка. Премери я, погледна се в огледалцето на нощната масичка и направи заплашителна гримаса.
– Парите или живота! – изръмжа тя към отражението си. То едва не се напишка от страх.
Мушна пистолета и шапката в чантичката си, гушна бебето за довиждане и излезе от стаята.
Асансьорът, о чудо! – се бе въздигнал до осмия етаж и сервилно я чакаше. Смъкна я до партера, без да мърмори и да й се оплаква от болките в ставите си. На раздяла дори й пожела весел следобед. Тя кимна високомерно през рамо и му показа среден пръст.
Прекоси площада с елегантна походка, като дъвчеше дъвка и пукаше балончета. Спря на крачка от вратата на банката, нахлузи скиорската шапка и извади пистолета си.
Натисна дръжката, после я разтърси. По дяволите! По дяволите тези извънредни съботи! Ами че в събота банките са затворени!
Изгледа немощно табелката с работното време, после свали шапката, прибра пистолета обратно при червилото и гребенчето в чантичката си и седна на стълбите.
Телефонът й иззвъня.
– Здрасти – извика гласът на мъжа й от слушалката. – Какво си правиш?
– Къде си? – попита жената радостно.
– Отскочих за малко до София – бодро заяви гласът. – Да си взема лаптопа, че го бях забравил в едно барче, сещаш ли се?
– Намери ли го?
– Разбира се! Няма по-честни барманки от софийските, факт си е. Как е бебето?
– Добре е! Преди час го нахраних – днес ни пуснаха рано. А ти? Кога се връщаш?
– До половин час съм вкъщи. Взех правителствения самолет, обрах министъра на финансите и си взех автограф от пилота, някой си Филип К.. Точно в момента съм в пилотската кабина с пластмасов пистолет, опрян в слепоочието му.
– Какво? Викай по-силно, нещо ми глъхнеш!
– Викам! Ще минем набързо през Амстердам да си купя цигари, после даваме газ и след двайсет минути кацаме на летището в Лом! А, имам и бонус – купих ти и на тебе йо-йо! Мярнах го на едно пазарче попътьом!
– В Лом няма летище!
– От току-що насам вече има! Хайде, доскоро! Обичам те!
Отсреща затвориха.
Жената прибра телефона, изправи се, тупна праха от полата си и се огледа усмихната. Следобедното слънце й изпрати лека целувка по бузата.
– И аз те обичам – каза тя.