автор: zebaitel

Жельова Стана пристъпя пъргаво по пътя към фурната, сложила една ръка на кръста, да подкрепя дъската с втасалите хлябове на рамото си, а дългите й черни плитки, изскочили изпод масленозеленото, копринено тюлче се стрелват по гърба й като лъскави змии. Това тюлче й е само за празник, сама го е обримчвала с фина дантела, но днес всичко й спори и й е едно хубаво, та чак мелишка дъхава е забола под тюлчето.
Стано ле, либе гальовно,
помниш ли, либе, помниш ли
кога се двама вземахме,
двамата кръгли сираци,
от нийде нищо нямахме,
сал мойта свирня изкусна
и твойте плитки доземи...
Не усеща кога е стигнала до кибиците пред дюкяна на Боньов Доньо, поздравява ги почтително и те уж й отвръщат, ама малко назлъндисано, но Стана няма време да се замисля защо. Ей сега ще си дойде Жельо от къра, ще докарат селските крави с Танко, десетгодишния им, най-голям син, тя трябва да сколаса да прибере опечения хляб дотогава и трапеза да сложи. Днес не го чу да свири с кавала, сигурно бяха закарали кравите чак край Сладкия кладенец, на другия край на селското землище.
Бай Мони, фурнаджията, весел и разговорлив добряк, я посреща, взема дъската от ръцете й и веднага мята хлябовете да се пекат. Стана се е улисала в своите мисли и не усеща, че вместо да се шегува и да я пита за децата, както друг път, бай Мони гледа да си намери работа в задната част на фурната и току я поглежда крадешком. Той е другият хоротропец в селото – като се сберат с неин Жельо, единият свири, та листата на дърветата разплаква, а другият играй, та хлябовете по тезгяха на фурната му потропват! Само дето те с Жельо си имат дечица, макар едва да свързват двата края, а Мони и жена му са бездетни.
...и аз се либе кахърях
как ще си дома съградим,
а ти се засмя и рече:
Не бой се, Жельо, либе ле,
нали се двама искахме
и Господ каил ще стане:
ти ще ми свириш с кавала
и ще ми грееш душата,
аз ще ти родя близнаци,
да ти напълня сърцето...
Тая песен Жельо я измисли само за тях двамата, когато се родиха близначките и не я свиреше по седенки и на хоро, и Стана не я пееше другаде, освен кога са си вкъщи, а рукнеше ли топлият глас на Стана, Жельо я гледаше, сякаш самото слънце беше влязло в бедната им къщурка – с очи я изпиваше!
Едва извадил Мони горещите хлябове, тя ги заметна с месала, нарами пак дъската и бързичко тръгна обратно към долната махала.
Току до черквата я пресрещна стадото крави и чак сега видя тя, че други двама души го караха, един водеше Танко за ръка, а четирима носеха нещо в една черга. Двамата кравари се стъписаха, като я видяха засмяна и с китка да бърза насреща им, че грозната вест се беше завихрила из селото, и като прахоляк след вихрушка се беше утаила по кьошетата:
„ Стано, ...те...от общината изтървали бугата... и тя хукнала след кравите...той, Жельо...качил Танко на едно дърво...ма той не сварил и бугата ...и цял ден стояла над него, ...пък Танко, горе на дървото...
Стана изтърва дъската, протегна се, сграбчи детето си и го притисна с все сила, хора и крави сякаш се вледениха за миг и нищо и никой не мръдна там, в лятната привечер, пред високия зид на божия храм, скрил очите на Господа, да го предпази от потрес, а един от топлите хлябове се търкулна из прахта и се спря до окървавената черга и до восъчните пръсти на Жельо, свити, сякаш щяха всеки момент да заиграят по дупките на кавала.
И тръгна душата Станина боса по лепкавата, студена кал на немотията и самотията, и нямаше топлинка, и нямаше отбивка по този път, и нямаше място за плач, даже. Като насън мина погребението и тя нито припадна, нито нарежда, нито можа да се просълзи. Стоеше, по-студена от камъните в гробището и стискаше в прегръдките си Танко. Другите ги беше оставила на съседките- и Иван, и Мара, и близначките.
Стана тръгна и сутрин и вечер на гробището, преливаше, подаваше, но никой не я чу да нарежда. После се връщаше, прегръщаше главицата на големия си син, галеше го и му шепнеше нещо, белким го накара да проговори, но детето само я гледаше. Цял ден беше стояло горе на онова дърво и беше гледало как бугата рие покрай окървавения му баща, и не само тялото му, сърчицето му беше станало на суха буца, като тая, в която беше попила кръвта.
Една нощ, точно беше приспала близначките от двете си страни и беше задрямала, капнала от умора, Стана чу кавала да свири. Измъкна се тихичко от постелята, излезе навън, месечината грееше ярко, но Жельо не се виждаше никъде. Чу й се откъм ъгъла на чина Вълкана и тръгна боса натам, после провери всички тъмни кътчета на двора, и може би чак тогава осъзна, че Жельо го няма. Стоя права сред двора, слуша и чака, после се сви под бялата слива, до пилищника и за пръв път заплака, ама тихо, без глас, само сълзите й течаха, и попиваха по ризата. Идеше й да викне, та да не млъкне, ама как, ще изплаши децата, ще я чуят съседите...
И се започна така, вечер през вечер, той свири, дърветата в градината му пригласят, а Стана седи свита под сливата и плаче до премала, месечината се оцъклила отгоре и не дава нишан, а на другия ден, спала не спала, става, по хорските къщи пере, шета и копае за хляба, и децата си гледа. Почнаха да я одумват едни, и в черква не влиза, и на Господ не се моли, и не нарежда, а други, след като Танко проговори, я затърсиха да им бае и да ги пристъпва за разни болки – нали е близнила, сила някаква има у нея, ама дали е от Господа или от Лукавия...
Стана не знаеше защо, но съдбата й все с близнаци беше я съешила. Най-добрите й приятели още от деца и те бяха близнаци – Ильовмарковите Маринка и Маринчо. Само те не я изоставиха и все я викаха у тях, и злите езици засъскаха, че Маринчо я искал и между тях нещо имало. А Маринчо наистина я искаше и с петте деца щеше да я вземе, само да склонеше, но Стана не можеше да му разкаже за свирнята и за тяхната песен, която чуваше ката вечер
...и си косата разплете,
черните змии доземи,
и с тях ми стори постеля,
постеля, либе, завивка...
Така, както никой не я чу да плаче, никой не я чу повече и да пее. Нито децата, нито снахите и зетьовете след туй. Кога Танко се ожени и им се роди момиченце, снахата поиска да го кръсти на свекъра, нищо че не е жив. Стана се съгласи, но когато момиченцето поотрасна, всеки видя, че то много приличаше на нея – същите кадифени, кръгли очи, като комбали.
Навън всичко е тъмносиво – и мокрите кори на дърветата, и разкаляната декемврийска пръст по пътеката, и хилавия дъждец. Стана преде до прозорчето, вретеното бръмчи, а малката е застанала с едно подвито краче на стола и старателно изписва в тетрадката за чернова главната буква „Ж”. Като напише хубаво няколко реда, ще я препише в тетрадката за белова. Стана се обръща стреснато към детето, защото осъзнава, че то е спряло да пише и е ококорило кръгли очички в нея:
„Бабо, Жельолибеле, дето му пееш, е моят дядо, нали?”
„Пеех ли, чедо?”