автор: flame

Миг!
Сливане.
Неповторимост.
Първите дни на есента.
Златните листенца се стелят над нас.
Целуват ни. Обгръщат ни. Заливат ни с любов.

* * *
Есен. Все още дърветата са зелени, Само тук там има някое запъстряло листенце. Усеща се вече утринния хлад. Но в мен топлината е по-жива и осезаема дори от лятото... Лято в душата и есен зад прозореца. Ранна есен. Сезонът на хризантемите. На твоите любими цветя. И на най-красивата хризантема - една ухаеща и волна, израснала в сърцето ми, и освободена за полет към висините като бяла птица. А това красиво и огнено цвете преди време беше толкова крехко и можеше да живее само в душата и да се храни от сърцето... А сега - в дните на есента то е силно, то е истинско, то е ухаещо и живо. Защо ли? Защото е сред собствените си сестри - сред цветята. То трябва да живее там. Там му е мястото. Не да стои в мен. То е свободно, диша, пее и се радва на живота. Така трябва. Да е сред природата, под звездното небе. Аз му дадох крилата на любовта и то може да се рее в звездната шир, когато му стане хладно - да се къпе в лъчите на слънцето, когато е жадно да пие чистите дъждовни капчици, а когато е гладно - да се храни от любовта в моето сърце. Нали това е смисъла на думата обич. Да дадеш себе си. Да дариш сърцето си, да споделиш същността си. Взаимност! Аз споделям душата и сърцето, ти - цветния прашец - нектар, уханието си и красотата си. Ти радваш всичките ми сетива. Красотата - за очите ми, уханието - за душата и нектара - за самото сърце. Изцяло и осъзнато.
Есен е. Листенцата-крилца на хризантемата-любов са укрепнали. Ти вече не си свързана със земята, ти се понасяш, ти летиш... Нали това е смисъла и на самия живот - полета. Онзи, така желан и извисен полет на душата. Затварям очи и се пренасям... Далече съм.
Под мен бавно тече една река. Застанал съм на едно извито мостче, облегнал съм се на парапета и гледам отражението ти в нея. Ти летиш над мен и аз се наслаждавам на трептящата бяла светлина във водата. Спускаш съвсем ниско и аз усещам нежното ти докосване. Притихваш на рамото ми.
- Искаш ли да те разхода, мое малко, нежно ухание?
Почини си. Точно на това място ние се срещнахме за пръв път. Тук усетихме първия трепет - онзи, истинския, осезаемия, живия... Тогава ти беше толкова крехко, че даже слънчевите лъчи можеха да прегорят нежните ти крилца.
Усещам, как си ме обгърнала с ръчичките си-листенца, топлината на дъха ме гали, а уханието ти се слива с това на другите цветя...
Бавно слизам по моста. Навлизам в парка - под дърветата. В този миг долавям движение над мен - едно листенце лекичко се спуска от близкия кестен. Плува във въздуха, а ти протягаш ръка, улавяш го, навеждаш главица и докосваш нежно устните ми... Златна целувчица!
- Листенцето ли ме целуна? - Поглеждам те, а ти се усмихваш.
- Глупчо. Листенцата не целуват.
Заразителна, нежна, мила усмивка озарява лика ти.
Да, зная, че листенцата на кестена нямат устни... А и помня уханието при това докосване и бих го познал сред хиляди цветя, сред милиони листенца...
- Да, неповторима си. Но ми харесваше да го чуя и затова попитах
- Ах, ти! Малка маймунке! - Колко хубаво звучи това от твоите устни!
Смеем се и двамата! Нагазвам в тревата и долавяме шумоленето на листенцата в краката ни. Едно златно море! И листенцата-целувки се сипят над нас. Докосват косите ти, галят нежно цялото ти тяло, къпят те... А ти докосваш мен и аз усещам топлината ти, нежността ти. Главицата ти се е сгушила нежно на рамото ми. Усещам че си затворила доверчиво очите си, само с листенцата-ръце си ме обгърнала. И двамата плуваме в златното море на любовта.
- Виж, мило момиче, какво хубаво кестенче...
Навеждам се и го вземам в ръка. В този миг долавям веселия ти шепот...
- Вземи и другото. Нека са двечки... - Усмихваш се дяволито.
Засмивам се и аз и ти подавам и второто. Очите ти са по красиви от звездите над нас...
- Виж, тези люлки, моя любов.
Как ли са се озовали тук? Кога? Не помня да съм ги виждал преди. Но тогава аз гледах само теб и не виждах нищо друго. Може и да ги е имало...
- Седни сега и се хвани. Ще те полюлея.
Придърпвам те към мен да те залюлея, ала ти подаваш устни и аз не устоявам на порива. Докосвам ги и се сливам с тях. Опиянение... После закачливо се изплъзваш, оттласкваш се и политаш назад... Издигаш се. Миг и люлката замира, след което се спуска към мен.
- Хвани ме! Долавям трелите на този любим глас.
Носиш към мен. Щастлива си. Протягаш ръце и замираш в прегръдката ми. Пак ме целуваш нежно и косите ти скриват лицата ни. Този път аз те залюлявам още по силно. Усещаш вятъра в косите си. Те са меки като коприна и се развяват около теб като ореол. Отново достигаш почти до самите звезди и пак се понасяш пак към мен с онази закачлива усмивка. При това роклята от листенца се развява около теб и разкрива цялата ти необятна красота. Весели смях изпълва нощта, искрите в очите описват една красива дъга и се спират в моите очи. Пак съм уловил люлката, роклята се отпуска и успокоява, а ухаещия ти дъх ме опива. Дишам те с пълни гърди и не мога да се насладя...
- Хайде пак! Залюлей ме така, че да докосна е-е-ей онази звезда.
Посочваш с листенце една ярка звездичка в звездната шир. Засилвам те още повече. И ти политаш! Листенца, коси и искрите в очите се сливат в едно от бързото движение. Издигаш се. Все повече и повече. Протягаш ръка и наистина си хванала тази звездичка. И когато люлката замира за миг в зенита си ти я закичваш в косите си. Сега си като светулка. В следващия миг започва полета ти към мен. Ах тази рокля от светлина и този палав вятър. Залята от смях, ти просто скачаш от люлката с протегнати ръце към мен. Улавям те в полета. Прелестна си! И какво безгранично доверие имаш в мен! Обвиваш ме с листенцата и усещам топлината на златиста целувчица. Звездичката се разгаря в косите ти. Колко ли стоим така? Ала ти не можеш да стоиш на едно място. Играе ти се, лудува ти се!
- Догони ме! -Звънливо и весело извикваш в бялата тишина
И се понасяш по тревата в онзи красив бяг, при който феерията направо ме кара да затая дъх! Мяркат се разветите коси, феерията на листенца и звезди се слива в една жива картина... Ти не тичаш, а летиш над тревата, краката ти не я докосват. Лека си и сама не усещаш това. Разперваш ръце и се носиш в златистото море на любовта.
Щастлива си. Защото си свободна. Защото сама осъзнаваш това и сама можеш да ме целунеш и да ми дариш уханието си. Аз ти давам полета и сам се любувам на него и на твоето щастие. Звънкия ти смях ме обгръща. Радвам се на твоето щастие! В полета ти минаваш толкова близо, че ме докосваш с пръстчетата си. Долавям ласките ти и игривите пламъчета в очите.
- Хей, малка палавнице, хитрушо-нежна, какво си намислила?
Ала ти само ми подаваш листенцето-ръка и тичешком ме повеждаш към онази наша градинка. Познавам я от пръв поглед.
- Ето я градинката, в която ме посрещаш всяка сутрин.
Посочваш ми с ръка цветята и аз улавям уханието им. А сред тях има толкова много златисти листенца-целувки. Толкова много и така нежно, предразполагащи и пропити с аромата на цветята. Уморена от лудата игра, ти лекичко посядаш на тази златна постеля, оставяш се на ласките на листенцата. Присядам и аз, а ти отпускаш глава на коленете ми, затворила щастливо очи. Златни листенца-целувки те обгръщат изцяло и дори звездичката в косите ти срамежливо се скрива зад едно от тях.
- Колко си прелестна! - Мълвя с притаен дъх.
Тихо е. Само едно листенце бавно се откъсва от близкия кестен ... Плува към теб и намира последното недокоснато все още от целувка местенце. Притихваш... Само уханието ти става по-силно, много по-истинско. От ласките на листенцата ти просто забравяш всичко.

- Обичам те, мое малко, нежно и волно цвете-любов!
- Обичам те ...

Шепота достига до мен от главицата на цветето, отпуснато безметежно на коленете ми. Навеждам се пак и последните звуци на това "Обичам те..." потъват в устните ми.
Ти ухаеш, светиш заливаш ме с нежността си. Аз пия наслада, опивам се от уханието, разтапям се от нежността...

Миг!
Сливане.
Неповторимост.
Първите дни на есента.
Златните листенца се стелят над нас.
Целуват ни. Обгръщат ни. Заливат ни с любов.