автор: himera

В деня, когато се завърна
в този спомен
само розата ще чака на масата
ще разлистя червеното
на страниците й
а по отпечатаните стъпки роса
ще чета
с върха на слепите си пръсти
заличената диря на име
което повтаря :
синьосиньо небе...
прозрачна тъга...
очи, които ме прегръщат...
Кой беше ти?
розата мълчи за името
росата се стича
по стъблото –
бод
след бод
след бод
извън паметта на тъжно ухание
от стелещ се дим
тъй крехък в свободата
при излизане.