Душата ми като гевгир
с куршумени пролуки
започна да пропуска
кървав дъжд наслуки.
Денят ми - да боли.
Дилема.
Дали да го анестезирам
в поредната му ампутация
или да го оставя
да вие и кърви...
без обгрижвация.
Да лази
с превързано чуканче във гърдите,
гнойта на слабостта си
да пречисти
без патерици за очите;
да заздравеят раните
във отрезвяващата нечовешка болка
на най- човешкия ни изпит -
да бъдем себе си за малко.
Или във кома безпросветна,
упойващо сладникава
да вегетира...
бавно да умира.
Дали ще да ми стигнат силите?
Избирам.
Без анестезия и патерици.
Забележка: - едно виждане за II -ия
от "Седемте навика на високо ефективните хора"
на Стивън Кови - "В началото имайте предвид края."