автор: vicont

Онези, малките хора сами на трамвайната спирка,
Онези с пазарските чанти и стар телефон във ръка.
Живота им въздух преминал през върбова свирка,
вторачени чакат да звънне, донесъл добра новина.

Онези малките хора, без които не може да съмне
Онези с комичните шапки и стари протрити палта,
които играят на тото и чакат с надежда „да тръгне,”
подухват във своите длани, привели от студ рамена.

Онези малките хора сами на последната рампа...
Онези с нестихваща жажда за обич и миг топлина.
а залъкът сух е, присяда под мижава слабичка лампа,
постен бобец и лук, на бедняшката маса солта.

Онези малките хора, без които градът е пустиня...
Онези с безличните маски и прашни и потни нозе.
Безропотни сенки, които не искат от Бог милостиня-
лешоядът живот, всички жили до кост им гризе!