автор: verysmallanimal

Сгромоляса се небето над Самар дере, затисна го и не му даде дъх да си поеме.
За три години Голямата война, или както още ѝ викаха, Европейската, обезкърви селото, отне му и радостта, и песните. Натовари ги в обозните коли и ги завлече нанякъде заедно с отдалечаващите се в мъглата остригани глави на мъжете. Заглъхнаха тежките им стъпки по калдъръма, изсъхна плиснатата за изпроводяк вода и дерето се умълча. Ехото, което до скоро весело повтаряше чобанските подвиквания, се спотаи из камънаците и само тишината пищеше в ушите на жените, подпрели с гърбове един свят, който бавно, но сигурно се рушеше и пълнеше гърлата им с пепел.
През шестнайста година в селцето имаше осем мъже – старците и Койо сакатият, дето мечка му беше дъвкала ръката, та не го взеха на фронта. И не само ръката му беше нефелна на Койо – от уплаха ли, що ли, но за нищо не го биваше, освен да търчи подир козите.
През осемнайста вече бяха двама – старците измряха, само дядо Герги още креташе, а Койо хич не се и вяскаше в село – спеше горе в къшлите и слизаше само да го препере майка му и да си вземе храна.
Дните идваха и си отиваха, слънцето се скриваше зад балкана и пак се връщаше, само надеждата не се връщаше по къщите. Една по една бяха идвали депешите – кой загинал геройски, кой изчезнал, кой в плен го взели. Отначало жените ревяха, тръшкаха се, викаха шумковския поп да чете за загиналите и трепереха от страх, коя ще е следващата, дето ще писне на умряло. После борȧта изсуши очите им, изпи живеца в душите и мълчанието им стана толкова страшно, че пощальонът, дето идваше веднъж седмично, мяташе увитите в амбалажна хартия писма пред първата къща и бързаше като подгонен назад.
По едно време се чу за касапниците при Добро поле и Дойран, а малко след това се разбра, че войната май свършила. Навсякъде чакаха бащи, братя и годеници да се върнат, та да се завърти пак чекръкът на живота. Навсякъде, освен в Самар дере. Войната не искаше да върне заграбеното и не отмести железния си ботуш от селото. Е, имаше някои, за които не се знаеше нищо, но в изгорелите си сърца жените знаеха, че няма да се върнат. Малко деца беше заварила войната, още по-малко бяха останали – недояждане и болести бяха отнесли повечето. Те и преди си бяха мрели така, но като има мъж в къщата и деца се раждат, а сега дворовете съвсем опустяха.
Останали без мъжете си, изгубили всяка надежда за стопанин в къщи и мъж в леглото, жените продължаваха да работят по нивите, копаеха из малките си градинки и се грижеха за добитъка. Подтиквани от инстинкт, с който бяха закърмени, те кърпеха покривите, варосваха стаите и подмазваха с кал къщите. Къщи, в които нямаше разхвърляни дървени играчки – защото нямаше кой да ги прави, а нямаше и за кого. Чисти къщи, без кални следи от мъжки обувки, без оная смесена миризма на пот и тютюн, която маркираше сякаш територията на всеки мъж. Пак този инстинкт ги изкарваше в края на всяка зима по полегатия склон на юг от селото, да зарязват лозите – и през ум не им минаваше, че сега поне това могат да оставят на божията милост. Черните им, изсушени ръце стискаха до премала мотиките, чуваше се само хрущенето на метала в песъкливата земя. И нито дума изпод забрадките, които криеха в сенките си вкопаните по лицата им бръчки и хлътналите като пресъхнали кладенци очи. Родени тук, високо в планината, те знаеха едно – бог неслучайно е дал на човека лозата. И колкото и да кълняха навремето мъжете си, когато се прибираха вечер пийнали от кръчмата, в себе си бяха убедени, че без патерици като виното и ракията, трудно можеш извървя калния път от люлката до ковчега. И като напук на всички злини, през трите години на войната лозята раждаха. Женските утроби пустееха, а лозите скимтяха под тежестта на чепките. Виното кипеше в избите – гъсто, черно и сладко, за да смекчи болката и да отмие горчилката на самотията. Успяха да запазят казана и варяха ракия – повечето джанкова – остра и накиселяваща. Уж за разтривка, уж за адет. Изпиваха я, изпиваха всичко.
Събираха се, по три, по четири вечер и, наобиколили някоя кухненска маса, блъскаха тишината от стена в стена, а тя не искаше да си иде и като гъст дим пълнеше гърдите им. Пиеха бавно и дъвчеха бавно – нямаше за къде да бързат. По някое време някоя ще заплаче, ама тихо, без глас. После ще отрие сълзите си с опакото на ръката, ще отлее малко на пода – за бог да прости и ще рече:
- Е, хайде...лека ти пръст мъжо...
А другите я гледат – без съчувствие и без укор – и чакат да се успокои. После пак отчупват залци, пак отпиват и така, докато не оклюмат край масата. Разотиваха се без да си кажат сбогом и всяка се запътваше към студеното си легло в студената си къща. Заспиваха бързо, уморени от работа и омаяни от виното. Заспиваха с молба да не сънуват. С молба да не се събудят на заранта.
И ето ги, няколко от тях, събрани в казана една привечер – коя вари ракия, коя дърва донесла за другия ден, а Станка и Пепа, двете снахи на леля Васила – ей тъй, от скука. Приказват си тихо и си вършат работата, а на масата са сложени две шишета първак, хляб, лук и малко сирене. Пийват си, но без много приказки, няма смях, няма клюки дори.
- Чино, разбра ли – Койо изгубил една от твоите кози – говори Стояна, докато намества две цепеници в огъня под казана – подкарал ги към чарковете, ама не откъм реката, а направо през камъняка. И една се сурнала надолу...
Леля Рада внимателно си налива в чашката и тъкмо да отговори, вратата се отваря със замах и вътре, заедно със студения въздух влиза млада жена. Петра – едра, зачервена, с фенер в ръка – оглежда събралите се и весело поздравява:
- Ха добра ви вечер! Рекох си аз, че сигурно ще има някой тук, та да му ударим по едно...
Тя млъква изведнъж, сякаш се е препънала в погледа на леля Васила. Всички погледи са насочени към нея и във всички се чете неодобрение. Една от жените го изразява гласно:
- Петрано, нямаш ли си къща, ами хойкаш насам-натам?
Посред неодобрителното мърморене на жените Петра тръсва глава:
- Що ма? Ти имаш ли къща, а? А ти, а ти – като сочи към останалите – имате ли къщи, имате ли? Какво толкова – къща, та къща! И като имам, свъртял ли се е някой в нея – не!
Приближава се до масата, взима една чаша, без да пита чия е, обръща я на един дъх и се засмива:
- Ей жени! Спах бе, нощеска спах като убита, да знаете! А сутринта, малко преди да стана, сънувах! Ама сън ви казвам – иха!
- Знам ги аз твоите сънища – тихо промърморва Минка Черната.
- Ааа! – Забрадката на Петра се е дръпнала назад, очите и святкат – Знаеш ги, значи, а?! Знаеш ги! Я кажи ма, света вода ненапита, твоите какви са – ангелчета ли сънуваш?
Станка и Пепа се подхилват и се смушкват с лакти.
- Какво се хилите бе, етървички! Белки не знам аз, че в едно легло спите! И що, щото е много студено или ви е страх от Торбалан, а? Моите сънища знаели те...
Жените мълчат. Петра изгуби в проклетата война брат си и мъжа си – той я остави с двегодишно дете, но и то на другата есен почина. Тежко ѝ беше, много тежко, ама корава излезе и не клекна Петра, оправи се. Само дето много често посягаше към шишето. По-често от всички. Ето и сега – пресяга се и си налива пак, гаврътва го, оглежда всички предизвикателно и се отпуска тежко на пейката до стената.
- Петре, момиче, недей ма Петре – леля Васила се приближава и я гали по главата – недей ма, чедо, що тъй правиш...
- Стига ма, лельо! – едрата млада жена се дръпва леко назад – да ви разкажа, а?
И без да чака отговор продължава:
- Сънувах Илия – моя бе, моя Илийчо сънувах. Ама не как да е, а като офицерин! С една униформа, пък на нея накичил сума ти медали – казвам ви, жени, като слънце грееше! И после...
Петра спира, докато гризва от едно люто чушле, а след това отчупва залък хляб и като съска от лютото дъвче енергично. В казана е тихо. Жените чакат продължението. Всички имат такива сънища – кои често, кои по-рядко – и знаят какво означават те. Петра преглъща хляба и продължава:
- Е, какво, после знаете, нали – любихме се, ама се любихме ви казвам! Такова чудо не съм сънувала! Той, Илия, приживе не беше чак...ама карай. А като се събудих...
Тук гласът ѝ трепва, тя навежда очи и тихо казва:
- Като се събудих бях сигурна...ама сигурна! Че съм бременна...
Тих стон, като въздишка, преминава през скупчилите се наоколо жени. Изгубили мъжете си, а много от тях и децата си, те живеят зад стени, които сами бяха иззидали – стени от инат и една зла, сляпа надежда, които ги ограждаха от естеството им, от целта, с която господ създава една жена. И сега думите на тази подпийнала, щастлива Петра, застрашително разклащат тези стени, без друго разкривени и напукани от блъскащото се в тях неистово желание за живот. Някои мълчат, забили очи в пода, други подсмърчат и бършат очи. Първа се окопитва леля Рада:
- Е, хайде сега...сънувала, та сънувала! Че кой не сънува? То...човещинка, нали...Ама чак бременна...
Тих, разтреперан глас я прекъсва:
- А...като стана, Петре, беше ли...имаше ли...лошо ли ти беше?
Току до вратата е застанала млада жена, почти момиче – Севда, на Григор мандраджията жена му. Тя е една от първите, дето получи вест за смъртта на мъжа си. Нямаха деца преди войната, а видеше се, че няма да има никога. Сега стои изпъната, втренчила поглед в Петра, а ръцете ѝ мачкат ли, мачкат престилката. Изчервява се като домат заради глупавия си въпрос и заеква:
- Аз щото...ама не бе..така питам, щото...
Тук вече не издържа и избухва в сълзи. Станка я прегръща през рамо и я кара да седне до масата:
- Не така, Севде, недей сега...Я, на - пийни малко, ще ти размине – и подава на плачещата пълна чаша.
Севда я взима и като се дави и кашля отпива малко, а след това изпуска чашата на пода. Дървата в огъня пукат, малки искри хвърчат наоколо и жените се размърдват – една се навежда да събере стъклата от счупената чаша, други тихо нещо да си говорят и като че страшният миг отминава. Леля Васила надига глас:
- Я бе, я нарежете от бута малко – ей го де съм донесла тъй на, за мезенце. Пък и налей ма, Пепо, налей, та да се чукнем – я каква хубава ракия наша Донка е сварила!
Гласовете се усилват, жените се приближават до масата и къде срамежливо, къде не толкова, всяка си налива от още топлата ракия. Пият набързо, а после, една по една се заизнизват през вратата. Няколко помагат на Донка да прелее ракията в дамаджани и да загаси огъня. Постепенно казанът опустява. Последната взима фенера, затваря вратата и се упътва към дома.
Тъмно е, дори звезди няма на небето. По пътя между къщите жълтата светлина на фенера се люлее в ръката на жената и пламъчето ту почти угасва, ту отново се усилва със съскане. Фигурата на жената се смалява, светлинката вече не се вижда. Нощта натиска селото, натиска го и то като че потъва в земята. И мълчи.