автор: sia

Обичам я. Не е моят сезон, но има толкова любов…
А нали щастието се равнява на любов. Поне така пише някъде…
Но някак си – толкова тревожни хора и гневни хора...
Гледам ги – зная за какво мислят – зимата, топлото, ботушите,
и шибаните пари, които все не стигат.
Мислех си, че само болните и философите не страдат за това,
което ще дойде утре /и уж аз понякога/, когато внезапно преди една вечер,
след като дадох два лева на Валката и тръгнах след неизменното мерси –
той погледна до витрината наблизо, попита колко струва един сладолед
и като чу – лев и тридесет, се помая и повърна, аз бързо се върнах към него,
попитах го – какво, нали ти дадох два лева, що не си купуваш сладолед.
Той ме погледна почти смаяно – ми утре с кво ще си купя закуска.
Докато го чаках да си избере какви бучки да му сложат,
си мислех откъде накъде си мисля, че знам нещо за болните…
Валката е известен в града – вече не помня диагнозата му, но зная че
винаги е готов да носи каси и там каквото е и чака пари само от
определени хора, не проси. След като майка му и сестра му починаха,
изглежда все по-окаяно, буквално дрипи висят по него, но пак не спира
да носи – напоследък все найлонови пликове с накъсани кашони – носи по
десет-тринадесет плика.
Един ден като ме видя, пусна ги всичките, за да протегне ръка да вземе парите,
които неизменно знае, че ще му дам.. Беше на кръстовище,
бях ужасно доволна да събирам найлонките му, /бях с пола и токчета, ужас/,
за да може хората любопитно, търпеливо или ядосано да чакат да се разкараме,
но все пак – да видят.
Не се изживявам като стожер на милосърдието, но благодаря на Бог,
че ме е дарил с него – нали любовта е щастие…

Преди седмица ходих на гроба на тате в църквата, наблизо е и гроба на
чичо, неговия брат, също свещеник, за който се грижех и който никога
не се е грижел за нищо… И сякаш не са родени от една майка…
Направих погребението му преди 3 години,
заедно с тате, но никога не ходех на гроба му.
И когато се чувствах зле от това, казвах си – той никога не е имал
милост към никого, защо да имам аз милост към него,
защо да ходя на гроба му. Не можех.
В мен стоеше гняв, защото беше немилосърден, ужасно немилосърден…
Той наистина беше такъв, но нямах обяснение как не мога да простя на
един отишъл си човек – защото, нали – прошката е любов…
а любовта е щастие.
Изведнъж, тази неделя, докато стоях на гроба на тате, нямам
обяснение как, реших да запаля свещ на чичо. Нямах, църквата
беше вече затворена, когато съзрях две залепени от слънцето
свещи на мрамора на тате. Отлепих ги, отидох и ги запалих на чичо.
Гневът – един от смъртните грехове, днес ме беше напуснал.
Не казвам победих, защото той просто си беше отишъл...
Понякога наистина трябва време, аз го имах…
Благодаря ти!
......................................
Валката си избра само сметанов следолед - като мен...