автор: secret_rose

"А епицентърът е само фокусът,
във който се пресичат, може би,
все още неначенати посоки,
все още непредречени съдби..."
В. Виденов (vladun)


Пастирчета се спускали по хълма надолу към света и равнината, небето се раздирало от мълнии и сваляло порои над земята. Овцете им се лутали из драките налели плодове от вълче вино а в селото стопаните ги чакали на прага на човешката си зима. Летели времената като сън. Девици си отивали незнайни. Граничната земя била навън но все така оставала си тайна а Бог изписвал ничии съдби с перо от неначенати посоки и все си мислел: "Някой, може би ще се откъсне някак от порока".
И всеки ден се раждала нощта, и всяка нощ зачевала зората и топлела човека на смъртта и хранела мига на светлината. Пастирчетата все така вървели, събирали залутаното стадо със свирките си божии, и пеели в душите и на старо и на младо.
И знаеш ли, в един особен ден един човек загледал планината. От нея слизал, в утро пременен един пастир, надолу към земята. "Къде отиваш брате" рекъл той и го повел към своята колиба накрая на света, далеч от воя на вълчата пасмина мълчалива. Нахранил го, постеля му постлал. Послушал му свирнята от кавала. На заранта детето си му дал - девойка чудна, хубава и бяла, и ги проводил с песен и с добро по пътя зад граничните предели да ходят по земя без вълче зло и да множат пастирската си челяд.
А Бог усмихнат гледал от небето. Създавал Пътя, за новородените. И всеки, със пастирче във сърцето поемал към земята на промените.
Така до днес се в приказка разказва, а тези приказки са чуден фокус за точицата в търсещата пазва към Кръста ни, и Новата Посока.