На своя бляскав още, ветровит екран
изнизва слънцето последната реклама.
Животът, тих сега, и сякаш че разбран
се лее с дъждове в душевни храмове.
Това е есента. На светове дъхти,
на стихващ страх и на смирена шума.
И някъде далеече вече лятото ехти
в една непрозвучала лястовича дума.
А ехото от жълт, тръпчив кантарион
сварява чай с менлива смугла кожа.
Сълза несбъднатост намира своя трон
сред чаша с вечно влюбени подножия.
Изгубва се в тълпи листа и подир тях
сълзата смесва в небосклона си идеи
ведно за святост и за невъзможен грях.
И чувствам, че съм заприличала на нея.