автор: secret_rose

Светът не ме е припознал... роди ме,
в процепите на две скали без име
и плисна между тях живота свой
под светлината - тежкия повой
затоплящ с дъжделива ласка мрака
в очите ми - зората ти оплакали.

Усмихнех ли се - бели еделвайси
разпукваха главички към луната.
Заплачех ли - от дъждовете майски
в дъги от сън се виеше земята ми
и ронеше каменоделни звуци
в пастирската повеля на стадата.
А замълчавах ли... скалите куцаха
по трънения път към небесата ми.

И дотежах му - лустро по неволя.
Ръката Йосифова призова - да стори
сърцето ми на сребърна кама
да ме завърне чиста у дома.
Но тесен, процепът не ме побра, и ето -
раста без теб, под флага на небето ти.

Когато се отвърнеш от лика ми
ще се стопя и мина. В любовта ни.