автор: anonimapokrifoff

Удари спирачка, а после още преди да светне зеленото натисна газта. И тогава в съзнанието му се оформи стихът „Есента е жълт лилиум, който мирише на смърт”. Погледна букета на седалката до себе си, но не се замисли за трудния разговор, който трябваше да проведе с жена си, а за това, че поезията не го беше спохождала повече от два месеца – откакто Мария замина.
Странно, но думите го връхлитаха винаги на този светофар, на който я срещна за първи път – беше нервен шофьор, тръгна рано, а тя беше закъсняла и едва не я сгази на пешеходната пътека. Младата жена обърна към него уплашеното си лице и го поразиха безкрайните й черни очи. Имаше много бяла кожа, негърски устни и къса къдрава черна коса.
Очите ти – масайски копия,
раниха леопарда на сърцето ми.
Нямаше представа откъде пък изплува това, по-важното беше да не я изтърве и подкара след нея – улицата беше забранена, но на кого му пука? Видя я как влезе в офиса на някаква туристическа агенция, как разговаря с двете момичета, а после седна зад едно от бюрата. Още в четири следобед, но този път без да нарушава правилата, паркира пред вратата й, търпеливо я изчака да свърши работа и с най-очарователната си усмивка, която винаги впечатляваше жените, й връчи саксия с виолетова африканска теменужка.
Виждаха се почти всеки ден. Бяха различни – не от две планети, а от противоположни галактики. Тя обожаваше Рей Чарлз, той – „Скорпиънс”; Мария обичаше оранжевото, а той – синьото: отиваше на очите му. Тя пиеше мерло и беше вегетарианка, предпочиташе усамотените сепарета; той си падаше по свинското, водката и шумните клубове. Тя пушеше, а той – не.
Досега като всеки нормален мъж харесваше слаби, едрогърди и руси – такива бяха и жена му, и любовниците му. Тя беше смъртоносно ревнива и често преравяше кабинета му, за да открие нещо компрометиращо, но той си имаше Ваня. Беше му секретарка повече от десет години – 60-годишна и с вид на задръстена начална учителка, го бранеше по-добре и от немска овчарка. В нейната стая стояха резервното му бельо, парфюмът и презервативите, а Ваня самоотвержено посрещаше атаките на съпругата му, когато той кръшваше за час-два и не си вдигаше джиесема. Щом срещна Мария, секретарката трябваше деликатно да отсвири не само законната му, но и всички изрусени дългокраки фитки, като последното я хвърли в явно недоумение, но железният й професионализъм не й позволи да задава въпроси. Само веднъж не се сдържа и попита „Шефе, добре ли си?”. Беше сутрин, той влезе в офиса и я завари да разчиства бюрото му. Тя четеше от един лист това, което го беше връхлетяло вчера на светофара на Музата:
Ще пребродя сахарите на душата ти,
но ще достигна
оазиса на уморените ти чувства –
налягали под палмите камили.
Такъв срам не беше изпитвал от петгодишен, когато се напишка в гащите – родителите му бяха го завели на кино, но той не устиска до края на филма. Добре че тя не беше отворила шкафа, в който се мъдреха всичките издадени на български съчинения на Милан Кундера, сонетите на Шекспир и поезията на Лорка – Мария беше с чешка филология, а сега завършваше английска. Говореше и испански. Книгите, които той прочете за няколко месеца, чувствително надвишаваха броя на разлистваните дотогава. И тези стихчета, които го намираха, без да може да си обясни откъде всъщност идват: едва ли беше нещо познато отпреди, защото не си спомняше досега да е чел стихотворения – дори и в училище. Нощем се въртяха в мозъка му и му пречеха да спи; думите се редуваха с очертанията на съблазнително закръгленото тяло на Мария, с бездънните й черни очи.

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"