Моят свят е молитва с която не моля за нищо,
като мъничко множество стигнало своят предел
и от много към малко преливам се. Търся промяна,
нямам въздух в гърдите. Нямам сили да бъда и смел.
Пресичам безпътен всички малки пътеки в дланта си,
(помня дните когато ги обхождаше с твоята длан)
все по-рядко усещам, че дишам...издишвам смеха си,
и не знам колко време се свиква с това, че си сам.
И не знам след години ще има ли кой да прегърна,
да отворя вратата с усмивка, а не със сълзи
няма истинска обич която да може да свършва,
а аз съм толкова истински днес да те върна - нали?