Боже,
как ми прескача сърцето
щом го зърна на хоризонта.
Скривам устни зад две небета
да не го заговоря. Щом тя
разтреперана ми душата
все за него тъче броилки,
най-добре да е под земята,
зад дуварите и мазилките.
Ох, ще взема да я зазидам
като в песните на Илия:
Слънцето да не види
в тясната си килия
щом по него все тича
и забравя за Бога.
Пустата му - обича го.
Да я трая не мога.
Че и дума ми даде -
да пристане по рано
ако някой я кани
от сватбарите в Кана.
Щом го зърне да се задава
да не пее, да не нарича.
Че аман от душевна плява
дето в огъня ме припича.
Аз да не съм нестинарка,
нямам даже икона стара.
Ще я зидам. Не ми е жалко,
щом не знае тегло и мяра.
Пък народа да ме оплюва
че душата съм си вкопала
дето иска да го целува.
Шт! ма, ей го - минава...