Когато притихва последният лъч от живота ни
и старите залези в нас са били отработени,
ще чакам в онази измислена горска барака,
да дойдеш, с мечтата ми в своите шепи. Ще чакам.
Последните съчки ще сложа в камината смешна
и двамата с огън в сърцата си ще те посрещнем,
да бутнеш вратата на дните ни, дълго немяла,
да влезеш и седнеш до нас – от света побеляла.
И думи във себе си няма да имам, столетник...
Животът, забравен на прашния рафт, ще просветне,
праха ще отърси и в малката стая ще литне,
когато открия косите ти с пръсти артритни.
И всичкият сняг по главата ти дето го има
ще дръпне ръката от нас на житейската зима,
дошла за което е прашно на рафта – да вземе,
а то, чак сега, в тишината ни, случило време.
И само със връхче внимание ще те докосна,
в дъските на пода ще скърца всемирния космос,
за миг древността ми със смисъл понятен пронизал,
преносен вековно, но вече роден – в тази близост.
Това ще е моето първо свещено начало,
научило Господ на творческо дело и цялост -
в една нереална, измислена горска барака.
...В която все пак ще те чакам.
Ще чакам...
Ще чакам.