автор: rumpel

Седя сама сред топлата стая.
Есента вън като река тече.
Скрит в часовника някакъв паяк
безкрайна нишка влече.

Време е да почистя сърцето си
от прах, паяжини и кал,
да погаля всеки спомен с ръцете си
и да изхвърля боклука без жал.

Влязох с тихи котешки стъпки,
точно както се влиза във храм.
Сторих крачка напред и изтръпнах -
нищо нямаше там.

Всичко полека било е извлечено,
кой го е взел, как и кога?
Оставил е няколко сухи клечки
да подклаждат огнената тъга…

…Е, какво пък, поне ще е топло
сред камънака на моя дом.
Просяк някога пак ще похлопа
и ще подири подслон.

На огъня ще се поогрее
и ще си тръгне. Не знам накъде.
След него само ще се изсмея,
защото няма какво да краде.