автор: Meiia

Сърцето, този пътник остарял,
преминал през какви ли не забрани,
за нищо на света не би се спрял
с живота любовта си да обрани.
То изостави също като просветлен
палатите си, в златото разкошни,
за да се слее с път определен,
неспиращ в дните, нито в нощите.
Той, пътникът, ловецът на змии,
научи се да не го лови отрова.
Защото някъде напред го чакаш Ти
и трябва да е живо то отново.
Какво, че се е губило като игла
всред толкова неслучени любови,
сред страсти в чуждите легла,
сред суша и внезапно пълноводие.
И пак не спира, пътник остарял,
сърцето, топлото, отвътре младо.
Незнайно как и за какво е оцелял,
навярно да обича и да страда.
То, вярното сърце не ще се спре
към тебе все да бъде устремено.
Дори и да го носят старите нозе
на тялото от грешките си уморено.
Ще те дочака Теб! То затова живее.
и затова върви по път определен.
Да те обича. Но дори не ще посмее
да ти разкаже някога само за мен.
Ако ме зърнеш със очи, а не с сърце
ще видиш в мене само пътник остарял.
Ще се взриви сърцето като птиче сърчице.
И ще утихне то като часовник спрял.
Отминеш ли, ще няма смисъл занапред
земите и вселените да пропътува.
Коя ли ще е тая малка смърт поред!
За Теб дори след нея ще тъгува.