автор: krasavitsa

Напоследък разсъждавам, драги ми приятелю, върху приливите и отливите в човешкото общуване. Спомних си за един случай преди време, когато аз настоявах да не правиш това, което си намислил, а ти настояваше на своето.
След известно време, наситено с мое упорство и твое колебание, ти отстъпи. Последвалите събития потвърдиха правотата ми. По онова време ти ми имаше доверие и нещата между нас вървяха сравнително гладко. Но с течение на времето, естествено, се промениха – всичко тече, всичко се изменя.
Промяната се състоя в това, че сега, след поредица подобни случаи, ти ми имаш абсолютно и пълно доверие, а да имаш пълно доверие някому изглежда е едно много отвратително и тежко бреме за теб.
Този някой, на когото се доверяваш напълно, този гад-приятел, е винаги на твое разположение, за да обсъждаш с него проблемите си. Винаги е до теб, каквото и да направиш. Помага ти, за да успееш, спира те да не грешиш. Казва ти честно мнението си къде и защо си сбъркал, как би могъл да оправиш нещата, а понякога дори и как да ги обърнеш в своя полза. Изслушва те търпеливо, когато имаш нужда, оставя те на спокойствие, когато имаш работа. Стои си там някъде и само чака да ти потрябва. Няма да те изненада изневиделица, няма да те предаде, няма да те смути, няма да те разочарова, неизменно доброжелателен и готов да освети живота и делата ти като изгряващо слънце. Не, не точно като слънце, защото слънцето грее за всички, а тази гадина грее само за теб. Имало е случаи да се опита да огрее и за други, но след предупредителното ти ръмжене броят им стига почти до нулата. Доволен си, но... дали пък не се опитва да те ангажира по този свръх хитър начин? Нещо те предизвиква непрекъснато да го предизвикваш, за да проверяваш наистина ли е така, все още ли е така и докъде точно стигат границите на позволените ти предизвикателства? А може би искаш най-вече да покажеш, че тази пълна приятелска отдаденост не представлява нищо особено за теб... сам по себе си ти си такава изключителна ценност, че дори се учудваш къде блеят другите и защо единствен той е прозрял тази толкова очевадна истина? И дали всъщност трябва да говорим за доверие, а не за оказване на чест? Всяко поредно предизвикателство представлява изискване на поредно потвърждение, а потвърждението е толкова приятно, че е почти невъзможно човек да преустанови предизвикателствата. А тази въртележка на предизвикателствата ми напомни за Том.
Том е котарак.
След като бях заявила на домашните си животни, че са ми напълно достатъчни на брой, за да гледам още, и известно време те се съобразяваха с това, един ден донесоха у дома този звяр.
Голям и сив, толкова спокойно се беше разположил в прегръдките на мъжа ми, че не беше ясно дали е толкова спокоен защото му се доверява, или защото не му пука какво ще му се случи.
Случи се аз да се разкрякам, напомняйки какво сме си говорили, срещу което получих хорови уверения, разнообразявани от солови колоратурни изпълнения, как никой нямало да допусне животът ми да се затрудни или работата ми да се увеличи, нека да го поохраним, я колко е слабичък... та накрая жестокостта ми се сломи и склоних да опитаме за няколко дни.

Гадината изобщо не се разходи из къщата, за да я опознае, както би направила всяка друга улична живина на нейно място. Цяла вечер си седя съвсем спокойно на дивана, където я оставиха след къпането, примижаваше, но от време навреме отваряше едното си око, което светеше като жълт прожектор, и оглеждаше цялата стая. А когато си легнахме, изобщо не се опъна на желанието на мъжа ми да го вземе при себе си в леглото. Аз му бях показала още от вратата – не съм твоят човек! Само от мен не беше получил цунки-гунки и сладки гальовни думички, докато цялото домашно войнство ахкаше около него колко бил сивичък, мекичък и много вероятно с благороден произход, а той приемаше суетнята им с достолепно и презрително безразличие.
И така, четях си книгата най-спокойно, а мъжът ми вече хъркаше, когато усетих, че завивката откъм него се понадига. Том изпълзя изотдолу, както съм виждала по филмите да правят войниците под град от куршуми, качи се върху мен, постоя за малко кротко, колкото да затвърди постигнатото, след което започна бавно и внимателно да избутва книгата ми нагоре. Хванах го здраво и го натиках обратно на мястото му. Нали му бях показала вече на кого може да разчита – не на мен, драги. Точно след две минути обаче процедурата се повтори. А после и потрети. Оказа се упорит. Добре, викам си, да видим какво точно искаш. Оставих го да бута книгата. Тя го захлупи и за кратко той остана така – разположил се във вдлъбнатината между гърдите ми, книгата като покрив върху него, присвил уши и затворил очи. След малко ги отвори и ме погледна в упор с жълтите прожектори. Погледахме се известно време и изведнъж в очите му се появи победоносна насмешка. А след малко ми намигна. Много мъжко намигване. Дори нагличко. Усмихнах се, сигурно си въобразявам, рекох си, а той протегна муцуна и подуши устните ми. Бре, мъжкаринът му нйеден, оказа се много хетеро котарак, не искаше да спи при мъж! Искаше женско! Предадох се и се обърнах настрана, той се намести някъде около скута ми и така прекарахме нощта, а на сутринта обиколи къщата и за голяма моя радост маркира де що му попадна из територията. Аз пищях неистово, домашните животни лазеха навсякъде да чистят и дезодорират, вечерта Том пак примирено легна в мъжки обятия, а след малко пак се измъкна и пак ми се качи. С оня поглед.
Този звяр знаеше кой е. Тотален мъжкар. Всичко женско наоколо трябваше да бъде покорявано и подчинявано и той го правеше – доколкото бе в котешките му възможности, разбира се. Това, че съм от друг вид не го смущаваше, същественото за него беше, че съм от друг род. И през ум не му минаваше, че ако досажда, застрашава съвместното ни съществуване и е доста вероятно да разклати сигурността на подслона и прехраната си – нещо, което успява да проумее всяко куче. И след като няколко вечери подред упорства да ме покорява и подчинява по този досаден начин, лишавайки ме от вечерната ми читателска доза, събрах сили и постъпих логично и закономерно. Наречи ме жестока, наречи ме коравосърдечна, но просто един следобед го сложих в един сак и го понесох навън. Той започна да протестира, да ръмжи и да дере едва когато ципът на сака беше вече почти затворен. Никак не беше очаквал такова развитие, явно беше и психолог и усетил по някакъв негов котешки начин, че не съм от подлите жени. Но беше късно, решението - взето и зарът – хвърлен. Не си направих голям труд, занесох го на около 300 метра встрани от блока, макар и да бях чувала много разкази за котки, изминали километри, за да се завърнат у дома. Щом отворих ципа, той сам изскочи от сака и хукна нанякъде, давайки си вид, че само това беше чакал.
Когато вечерта ме попитаха къде е, излъгах, че сам е поискал да излезе и не се е върнал. Тъй като по принцип не лъжа и лъжата беше демонстративна и нескопосна, стана ясно, че няма смисъл да се говори повече по въпроса. Спогледаха се и замълчаха.

Щях да забравя безвъзвратно този случай, ако след няколко месеца пред вратата на апартамента не се чу настойчиво мяукане. Явно някой не можеше да стигне звънеца. Отворих и видях Том. Но не беше сам, водеше приятелка. Не ме удостои с поглед, влезе бавно и спокойно, с достойнството на важна персона, разведе я да й покаже всички стаи, като че ли беше гордият собственик, след което клекнаха пред входната врата. Отворих я. Прекосиха бавно площадката и едва преди да тръгнат по стълбите надолу, се обърна и ме погледна. Насмешливо, с оня поглед. Не може да бъде! Този изключителен мъжкар владееше всички мъжки номера! Помнеше унижението и се опитваше да ми го върне!

Но беше пропуснал шанса си да стана негова приятелка. Беше решил, че неговите изключителни сивота, мекота и жълтоочие са гаранция за всепозволеност. Не пожела да разбере веруюто ми - никой не е по-голям от книгата в ръцете на човека. Дори хлябът, който доброволно споделям с другите.
Нищо лично, драги ми приятелю. В крайна сметка Том успя да остави следа в живота ми – ето, написах за него.
Макар написаното да е колкото за него, толкова и за мен.